Записки по българските въстания

— Лъжете, кучета! — отговаряли двамата наши герои и пушките препуквали от прозорците.

Най-после топовете били обърнати към тая къща, която отдалеч подпалили чрез бомбардирование. Необикновените буйни натури завинаги принасят добро на своите ближни с решителните си постъпки. И постъпката на нашите двама герои не отстъпила от това общо правило. Дордето турците, заедно със своя паша, се занимавали да правят преговори с Рад Клисаря и Стояна Пъков, панагюрските победени жители намерили свободно време да избягат от селото навън. Друг един юнак, Тодор Хайдутинът, из с. Радилово, за когото споменах нещо в първата част на книгата си, така също се затворил в къщата на Делчо Ширков. Ог тая къща старият български юнак е гаврътнал 25 души неприятели, без да повредят него ни най-малко. Той сполучи да избяга и после почина от собствената си смърт. Всичките околни къщи, около които се търкаляли 25-те жертви, предали се на огън по заповед на главнокомандуващия, а върху лицата на падналите солдати башибозуци туряли барут пак турците и ги подпалили.

Докато се изравнят условията със Стоян Пъков и Рад Клисаря, цялата армия на Хафуз паша се била спряла до долното хороигрище, при къщата на хаджи Симеона, отгдето се изпращали депутациите.

— Ако тия комити имаха двадесят души такива юнаци (като Пъкова и Клисаря) — казал Хафуз паша, според разказванието на предателя Ненко Балдевченина, — то ние не можехме влезе така лесно в това московско село.

Въобще най-голямата и жестока битка, може да се каже без увеличение, е станала вътре в селото, когато юнаците бяха разбити вече и всеки от тях действуваше отделно за своя сметка. Освен гореспоменатите юнаци твърде левски се е борил и Георги Джелов, а много други, действията на които е невъзможно да сз опишат и предадат на българското потомство, защото буйният огън ги е уничтожил заедно с убитите от тях жертви от неприятеля. Георги Джелов се закрепил до един плет, отгдето в късо време можал да натрупа напредя си до десятина души, късите пискюлчета на които се търкаляли отстрана. А други борци, които бнли над Драголин махала, не отстъпили дотогава, докато редовната войска не влязла в хендека им, докато сражаващите се — турци и българи — не се заловили за гушите. Тук са се отличили най-много Станчо Маринов и Костадин Кацара, които с голи ножове застанали на двата края на хендека и насърчавали своите другари. Няма пример — с твърде микроскапичееки изключения — да се е предал някой от панагюрските борци а оръжието си. Петър Щърбанов, като се видял, че е заграден от четири страни, напъхал револвера в устата си и се претъркулил на земята. Освен поменатите юнаци твърде решително са се борили още Никола Мулешков, Рад Кепелецът, познатият на читателите Ворчо войвода и други още много. Трябва да ви кажа и това, че турската редовна войска, която нападна с Крупови топове върху 800, най-много 1000 души въоръжени въстаници (числото на въстаниците беше по-голямо, но аз не смятам и ония, които бяха въоръжени само с брадви и колища), броеше до 3000 души без башибозуците. Така или инак, но панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!…