Сърца за изгаряне [bg]

— Задържали са Стела в онази къща и са затворили Дейвид в килия — казах аз.

Баща ми подсвирна:

— Тези двамата са съвсем различна работа. Заключиха Дейвид, щом разбраха какво може. Беше идеална малка машина за убийства. На този етап останалите, които участваха в изследването — Пенелъпи Модлин, Лестър Уулфорд, Дюи Хобсън, Ками, Далтън… всички се разбягаха, разпръснаха се из страната. Мислим, че използват Дейвид, за да ни отстрани един по един. Сигурно така са накарали Пърла да се удави и Гарет Дотс да се обеси. Не самоубийства, не нещастни случаи — само Дейвид, който им внушава какво да направят. Не са имали избор, освен да се подчинят. Неговото умение в пълния си блясък. Тогава беше млад, може и да не е осъзнавал какво върши. Поне не и в началото. Но мисля, че с времето започна да му харесва. „Чартър“ получиха онова, което искат. Ние, възрастните, вече не им бяхме необходими, за да създаваме деца за тях. Превърнахме се в пречка.

Очите ми се спряха на Дарби, която все още стискаше здраво крака на майка си.

— Не знаят за нея — каза Ками. — Бях извън радара им, когато се роди, и възнамерявам така и да си остане.

— Тя може ли да… прави нещо? — попитах аз.

— А ти? — отвърна дръзко Ками.

Тъкмо щях да я питам кой е бащата на Дарби, когато забелязах тревогата в очите на Проповедника. Отговорът бе болезнено очевиден.

Баща ми погледна часовника на стената.

— Разполагаме с четиресет минути. Оставаме и се бием или бягаме?

— Ако напуснем това място, къде ще отидем? — попита Ками.

Помислих си за Стела в другата стая. Тя щеше да повехне и да умре, ако не откриехме начин да ѝ помогнем в най-скоро време. Щеше да си отиде в онова легло, а ние щяхме да измрем тук, струпали се по вратите и прозорците с надеждата за някакъв отчаян последен отпор. По-лошото бе, че ако онова, което баща ми каза, бе истина, щяха да убият него, Хобсън, Ками и Далтън, след което да завлекат Стела, мен и дъщерята на Ками някъде и да ни държат под ключ, както бяха постъпили с Дейвид.

Ако останехме тук, дори с всичките тези оръжия, нямаше да постигнем абсолютно нищо, освен да си спечелим малко време.

— Ще ни избият като добитък, ако останем тук — изрекох едва чуто. — Трябва да използвам телефона. Имам идея.

— Без обаждания — отсече Проповедника.

Баща ми кимна към деривата на кухненската стена:

— Давай.

Проповедника изръмжа, но не ме спря.

Когато затворих пет минути по-късно, баща ми хвърли още един поглед към часовника и с мъка застави потрошеното си тяло да се изправи.

— Идват откъм моста и ферибота. Знам още един начин да се измъкнем оттук, но трябва да ми се доверите.