Прашинка в Божието око

— С мо някои допълнения, сенаторе. Първоначалната му преценка се оказва доста точна.

— В такъв случай ни е нужен голям боен флот… и това при сегашните им суровини. Какви проблеми ще оставим на внуците си, ако помогнем на извънземните да установят колонии?

— Вече не можете да им попречите да напуснат системата си — възрази научният министър. — Анализът на капи… милорд Блейн го доказва. Все някога ще създадат Лангстъново поле и ще се разселят. Затова още сега трябва да установим приятелски връзки с тях. Предлагам незабавно да започнем да търгуваме и да решаваме проблемите в движение. Няма начин от един път да се справим с всичко.

— Това ли е вашата препоръка? — попита сенаторът.

— Да. Моята, на Лигата на човечеството, Асоциацията на имперските…

— Не е точно така — прекъсна го Род. — Местният им съвет не е единодушен. Много от членовете му не искат да имат нищо общо със сламкарите.

— Защото са свързани с индустрии, които сламкарската техника ще разори — сви рамене Хорват. — Можем да решим този проблем. Сенаторе, извънземните неизбежно ще изобретят нещо, с което да напуснат системата си. Трябва дотолкова да ги обвържем с Империята, че техните интереси да станат наши.

— Или да ги приемем в Империята и да сложим точка на въпроса — измърмори Фаулър. — Снощи мислих за това. Ако те не са способни да контролират броя на населението си, ние можем да го правим вместо тях…

— Но нали знаем, че могат? — каза Хорват. — Доказахме, че цивилизацията им дълго време е съществувала в една система. Научили са се… — Министърът замълча за миг, после възбудено продължи: — Хрумвало ли ви е, че е възможно да имат определени срокове за раждане? Сламкарите от онази експедиция може да са били длъжни точно тогава да имат деца.

— Хм, има някаква логика — отвърна сенаторът. Лицето му се разведри. — Ще ги попитам, когато дойдат. Доктор Харди, приличате ми на човек, когото се канят да обесят при слаба гравитация. Какво ви безпокои?

— Плъховете — колебливо каза капеланът.

Хорват бързо се огледа, после примирено кимна.

— И теб ли, Дейвид?

— Разбира се. Можеш ли да намериш файла, или да го потърся аз?

— Тук е — въздъхна министърът и надраска няколко цифри на дисплея на компютъра си. Уредът забръмча и екраните на стената оживяха…

… Сламкарски град, поразен от катастрофа. Преобърнати автомобили, ръждясващи по мръсни улици. Разбити гравитолети, затрупани от развалини на опожарени сгради. Паважът тънеше в бурени. В средата се виждаше висока купчина останки, по която пъплеха стотици мънички черни създания.

— Не е каквото си мислите — поясни Хорват. — Това е един от етажите в сламкарския зоопарк. — Той увеличи образа и го фокусира върху едно от съществата: остра като на плъх муцунка, отвратителни зъби. Но не беше плъх.

Имаше само едно ципесто ухо и пет крайника. Предният десен не бе пета лапа, а дълга сръчна ръка с нокти като извити кинжали.