Момчешки живот

Но този мъж, както и Ахмет Съсухрения, приличаха на Трой Донахю и Юл Бринър152 в сравнение с третото чудовище в този вагон.

Той стоеше прав в ъгъла. Главата му, която имаше странна форма на лопата, почти допираше до тавана. Мъжът като нищо беше над седем фута на ръст. Раменете му бяха широки като крилата на някои от самолетите във военновъздушна база „Робинс“. Тялото му изглеждаше масивно и буцесто, и същевременно — несъразмерно. Носеше широко кафяво яке и сиви панталони с кръпки на коленете. Панталоните имаха такъв вид, все едно са се просмукали и са се свили, както си е бил обут в тях. Размерът на обувките на господина ме изуми — да ги наречеш грамадански патъци беше като да кажеш за атомната бомба „тежичка граната“. Все едно беше обут в лопати на булдозер.

— Драсти начи — каза той, а обувките му изпляскаха по дъските, когато тръгна към мен. — Язе съм Франклин.

Той се усмихваше широко. Бих предпочел да не го прави. Усмивката му правеше г-н Сардоникус153 нещастен. А още по-ужасен от усмивката му беше белегът, минаващ напреко през неандерталското му чело и зашит, както изглеждаше, от кривоглед студент по медицина, страдащ от лоша форма на хълцавица. Огромното му лице беше малко сплескано, а лъскавата му черна коса все едно стоеше нарисувана на черепа му. На светлината на свещта изглеждаше така, все едно нещо, което е изял наскоро, не си е паснало с него. Горкият човечец определено бе болезнено сив на цвят. И, мили Боже, от двете страни на дебелия му като на бик врат стърчеше по един ръждив болт!

— Да щеш малко вдица? — попита той и ми предложи очукана манерка. В ръката му изглеждаше голяма колкото стрида.

— Ъъъ… не, сър. Не, благодаря. Сър.

— Вдица да глътнеш сладката — рече той. — Инак шти залепне на гърлето.

— Добре съм, честно! — прокашлях се. — Виждате ли?

— Хубу. Мноо хубу начи — той се върна в ъгъла си, където застана като гротескна статуя.

— Франклин е от веселия тип — обясни Принци. — Ахмет е от тихия.

— А ти от кой тип си? — попитах.

— Аз съм от амбициозния — отвърна той. — А ти?

— От уплашения.

Чувах свистенето на вятър зад гърба ми. Товарният влак набираше скорост и оставяше Зефир да спи спокойно.

— Седни, ако искаш — предложи ми Принци. — Не е много чисто тук, но не е и като в тъмница.

Погледнах с копнеж през вратата. Сигурно се движехме с…

— Шейсет мили в час — каза Принци. — Усещам ги като шейсет и четири. Аз съм добър съдник на вятъра.

Седнах, стараейки се да съм на разстояние от всички тях.

— Така… — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Осветли ни за посоката си, Кори!