Окото на света

Господин Кинч дръпна юздите и каруцата спря.

— Аз съм дотук. — Тесен коларски път отвеждаше на север сред ниви, по които зърното все още не беше покълнало, в далечината се виждаха няколко фермерски къщи. — Още два дни и ще стигнете Кемлин. Всеки случай, ако приятелят ти вече може да се държи на крака.

Мат скочи на земята и взе лъка и вещите си, след което помогна на Ранд да се смъкне от задницата на каруцата. Ранд се олюля, но отмести ръката на приятеля си и се опита да направи няколко крачки сам. Все още се чувстваше неуверен, но краката поне го държаха. Дори сякаш ставаха по-силни, докато пристъпваше.

Селянинът не подкара веднага коня си. Изгледа ги продължително, смучейки лулата си.

— Можете да си починете един-два дни в къщата ми, ако искате. Няма да изтървете кой знае какво. Каквато и болест да те е хванала, момко… е, двамата със старата за толкоз години сме изтърпели какви ли не болести, още преди да се родите, а и децата си сме ги лекували от такива болежки. Но като те гледам, не си заразен.

Мат присви очи, а Ранд усети, че се е намръщил. „Едва ли всички са замесени в това. Не е възможно да са всички.“

— Благодарим ви — отвърна той. — Но вече съм добре. Наистина. Колко остава до следващото село?

— Карисфорд ли? Ще го стигнете пеша още преди да мръкне. — Господин Кинч извади лулата от зъбите си и отри замислено устни. — Отначало ви взех за избягали чираци, но сега вече ми се струва, че бягате от нещо много по-сериозно. Не знам какво е. Не ме интересува. Разбирам ги тези работи и мога да преценя, че не сте Мраколюбци и едва ли ще оберете или нараните някого. Не като някои, дето скиторят по пътищата напоследък. Аз самият съм си имал неприятности веднъж-дваж, когато бях на вашите години. Ако ви потрябва място, където да се скриете за някой и друг ден, фермата ми е на пет мили по този път — той кимна към коларския път — и дотам никой не ходи. Каквото и да ви преследва, едва ли ще ви потърси там. — Той се окашля, сякаш притеснен, че е изговорил толкова много думи наведнъж.