Окото на света

Неочаквано край каруцата премина отряд конници, запътени на запад, след фургоните на търговците. Дълги бели якички висяха над броните на ризниците, плащовете и палтата под тях бяха червени, като униформите на пазачите на портата на Бели мост, но от по-фин плат и по-добре скроени. Коничните им шлемове блестяха като сребърни. Седяха на конете си, изправили гърбове. Тънки червени ленти се развяваха зад остриетата на дългите им копия, които бяха наклонени под един и същ ъгъл.

Някои от конниците хвърляха поглед към каруцата, докато преминаваха покрай нея в две колони. Всяко лице беше покрито от маска с тънка стоманена решетка. Ранд почувства облекчение, че е скрил меча си под наметалото. Неколцина от конниците кимнаха на господин Кинч, не че го познаваха, просто така. Господин Кинч на свой ред им отвръщаше със същото, но въпреки привидното му равнодушие в кимването му се долавяше одобрение.

Конете вървяха бавно, но като се добавеше и скоростта на каруцата, ги отминаха сравнително бързо. Ранд неволно ги преброи. Десет… двадесет… тридесет… тридесет и двама. Той надигна глава и изгледа отминаващата по Кемлинския път колона.

— Кои са те? — попита Мат отчасти с любопитство, отчасти с подозрение.

— Кралската гвардия — процеди господин Кинч през зъби. Очите му не се отместиха от пътя пред тях. — Няма да стигнат по-далече от Бренския лес, освен ако не са ги извикали. Не е както по-рано. Той дръпна от лулата и добави: — Е, в тия времена някои части от кралството не са виждали гвардейци от година, че и повече. Не е както по-рано.

— Какво правят? — попита Ранд.

Селянинът го изгледа.

— Пазят мира и поддържат закона на кралицата, разбира се. Издирват злосторници и ги изправят пред съда. — Селянинът изпуфка с лулата и добави: — Вие двамата трябва да сте от много далече, щом не познавате кралската гвардия. Откъде сте?

— От много далече — отвърна Мат преди Ранд да успее да се обади. — От Две реки. — Веднага щом го изрече, съжали, че не може да си вземе думите назад. Мисълта му все още не беше се избистрила. Опитват се да се скрият, а споменава име, което можеше да изкънти като камбана в ушите на някой Чезнещ.

Господин Кинч изгледа Мат с крайчеца на окото си и запуфка умълчан с лулата.

— М-да, това наистина е много далече — отрони най-сетне той. — Почти на границата на кралството. Но работите май наистина са тръгнали на зле, щом като в кралството има хора, които дори не разпознават гвардейците на кралицата. Изобщо не е като едно време.

Ранд се зачуди какво ли щеше да каже господин ал-Вийр, ако някой седне да му обяснява, че Две реки е част от владенията на кралицата. Кралицата на Андор, предположи той. Може би кметът все пак го знаеше — той знаеше много неща, от които Ранд се беше изненадвал — а може би и други го знаеха, но никога не беше чувал някой да го споменава. Две реки си бяха Две реки. Всяко селце се оправяше само със собствените си проблеми и ако се случеше някое затруднение да засегне повече от едно село, Селските съвети го решаваха помежду си.