Окото на света

„Мечът го притеснява. Няма да се опита да ни направи нищо преди да сме заспали дълбоко.“ Ранд нямаше никакво намерение да спи под покрива на Хейк. Смяташе да скочат през прозореца още щом ханджията ги остави сами.

— Ще свърши работа — каза той. Не отмести поглед от Хейк, като следеше ханджията да не подаде някакъв знак на ухилените мъжаги. Едва се сдържа да не оближе пресъхналите си устни. — Остави светилника.

Хейк изръмжа, но го постави на един от рафтовете. Поколеба се, изгледа ги отново и Ранд беше сигурен, че се кани да кимне на Джак и Стром да им скочат, но очите му се спряха оценяващо на меча му и той кимна на двамата си биячи към вратата. Широките им лица се свъсиха изненадано, но те го последваха, без да се обръщат.

Ранд изчака скърцането на стъпките им по прогнилия дъсчен под да заглъхне, след което преброи до петдесет, преди да надникне в коридора. Мракът се нарушаваше само от правоъгълник светлина, който му се стори далечен като луната. Вратата към общото помещение. Преди да си дръпне главата, нещо помръдна в мрака. Джак или Стром, останал да пази.

Бързият оглед на вратата му показа това, което искаше да разбере и което никак не му хареса. Дъските бяха здрави и дебели, но нямаше нито ключ, нито някакъв метален лост, с който да я подпрат. Отваряше се обаче към стаята.

— Мислех, че ще ни скочат — каза Мат. — Какво ли чакат още? — Беше измъкнал камата и я стискаше здраво. Светлината на лампата проблясваше върху острието. Лъкът и колчанът му лежаха забравени на пода.

— Чакат да заспим. — Ранд започна да тършува из търкалящите се по пода бъчви и щайги.

— Защо? Нямаш намерение да спиш тук, нали? Давай да скачаме през прозореца и да изчезваме. По-добре мокър, отколкото мъртъв.

— Единият от тях е в коридора. Само да вдигнем шум и ще дотърчат за миг. Мисля, че по-скоро би рискувал да ни нападнат будни, отколкото да ни остави да се измъкнем.

Мърморейки, Мат затършува с него, но в боклуците, въргалящи се в краката им, не можеше да се намери нищо, което да им свърши работа. Бъчвите бяха празни, щайгите натрошени и дори и да струпаха всичко до вратата, нямаше да има пречка за който и да е да я отвори. Но после нещо познато привлече погледа на Ранд на един от рафтовете. Два клина за цепене на дървени трупи, ръждясали и прашни. Той ги взе ухилен.

Нагласи ги припряно под вратата и когато поредният гръмотевичен тътен разтърси хана, ги заби с два отмерени удара на петата си. Гръмотевицата заглъхна и той затаи дъх, вслушвайки се. Чуваше се само трополенето на дъждовните капки по покрива. Не и звук на дъски, скърцащи под нечии тичащи нозе.

— Прозореца — каза той.

Не беше отварян от години, ако се съдеше по прахта, натрупана по рамката. Двамата се напънаха, дърпайки с всичка сила. С всеки следващ сантиметър прозорецът неохотно проскърцваше. Когато отворът стана достатъчно широк, за да се проврат, той се приведе и спря.