Окото на света

Ранд си пое дълбоко дъх и се помъчи да придаде тежест на гласа си.

— Върви си, Хейк. Вече се каним да спим.

— Боя се, че грешите. — Гласът беше толкова мазен и изпълнен със самоувереност, че веднага издаваше притежателя му. Ховал Гоуд. — Господин Хейк и неговите… питомци няма да ни безпокоят. Те спят дълбоко и на заранта само ще се чудят къде ли сте изчезнали. Пуснете ме, млади приятели. Трябва да поговорим.

— Нямаме за какво да говорим — извика Мат. — Вървете си и ни оставете да спим.

Гоуд се изкиска зловещо.

— Разбира се, че има за какво да си поговорим. Знаете го не по-зле от мен. Прочетох го в очите ви. Знам какво представлявате, може би по-добре от самите вас. Усещам го как се излива на вълни от вас. Вие вече наполовина принадлежите на моя господар. Престанете да бягате и го приемете. Така нещата за вас ще станат много по-лесни. Ако онези дърти вещици на Тар Валон ви намерят, ще ви се доще да си прережете гърлата, но няма да можете. Само моят господар може да ви защити от тях.

Ранд преглътна с мъка.

— Не знаем за какво говорите. Оставете ни да спим.

Дъските по пода в коридора заскърцаха. Гоуд не беше сам. Колко ли мъже беше докарал със себе си в двете каляски?

— Престанете да се държите глупаво, мои млади приятели. Знаете. Знаете много добре. Великият властелин на Мрака ви е белязал за свои. Писано е, че когато той се събуди, новите Властелини на ужаса ще бъдат тук, за да го възхвалят. Вие сигурно трябва да сте двама от тях, иначе нямаше да ме пратят да ви намеря. Помислете си. Вечен живот и власт, за каквато не сте и сънували. — Гласът му трепереше — може би от алчността, която сам изпитваше към тази власт.

Ранд хвърли поглед към прозореца тъкмо когато поредната мълния раздра небето, и за малко да простене. Краткото просветване показа мъжете, застанали навън, взиращи се към прозореца, без да обръщат внимание на поройния дъжд, който ги заливаше.

— Това започва да ми омръзва — обяви Гоуд. — Или ще се покорите на моя господар — на вашия господар, — или ще бъдете принудени да се покорите. А това никак няма да ви бъде приятно. Великият Господар на мрака властва над смъртта и може да дарява с живот в смъртта или със смърт приживе, както той избере. Отворете вратата. Тъй или иначе, бягството ви е към края си. Казах, отворете!

Сигурно беше казал и още нещо, защото нечие тежко тяло се стовари върху вратата и тя потрепера.

— Подчинете се — заповяда Гоуд от коридора. — Подчинете се, за да не съжалявате после цяла вечност!

— Ако нямаме избор… — Мат облиза пресъхналите си устни пред изумения поглед на Ранд. Очите му шареха като очи на язовец, попаднал в клопка; лицето му беше пребледняло, той се задъхваше: — Можем да се съгласим на ужким, а после да се измъкнем. Кръв и пепел, Ранд, няма никакъв изход.

Думите сякаш стигнаха до сетивата на Ранд през вълна, натъпкана в ушите му, „Никакъв изход.“ Над главите им отекна мощен тътен. „Трябва да намерим изход.“ Зад вратата Гоуд ги зовеше настоятелно, молитвено; вратата се приплъзна още един пръст навътре, готова всеки миг да се отвори. „Изход!“