Окото на света

Светлина изпълни стаята и го заслепи. Въздухът около него изрева и лумна. Ранд усети как някаква сила го поде и го блъсна в стената. Срути се на пода, а ушите му закънтяха и всички косми по тялото му настръхнаха. Зашеметен, той се олюля и се изправи. Огледа се изумен и не повярва на очите си.

Светилникът се беше катурнал, но продължаваше да гори. Всички бъчви и щайги бяха обгорени и димяха. Прозорецът, с решетките и всичко останало, заедно с по-голямата част от стената, беше изчезнал, оставяйки на мястото си нащърбено отверстие. Покривът беше хлътнал, струйки пушек се съпротивляваха на поройния дъжд по ръбовете на отвора в стената. Вратата се беше измъкнала от пантите и се беше килнала към коридора.

Пристъпвайки като в мъгла, като в някакъв нереален сън, Ранд изправи светилника. Струваше му се, че сега това е най-важното на света.

Купчината изпотрошени щайги изведнъж се разсипа и сред тях се изправи Мат. Той се олюля, примигна и започна да се опипва, сякаш искаше да се увери, че всичко по тялото му все още си е на мястото. Присви очи и погледна Ранд.

— Ранд? Жив си. Помислих, че и… — Той млъкна, прехапа устни и потрепера. Едва след миг Ранд осъзна, че се смее, и то на ръба на истерията.

— Какво стана, Мат? Мат? Какво стана?

Мат потръпна още веднъж и се успокои.

— Мълния, Ранд. Гледах тъкмо към прозореца, когато удари в решетките. Мълния. Не разбирам как… — Той отново млъкна, погледна накриво към килнатата врата и гласът му стана остър. — Къде е Гоуд?

Нищо не помръдваше в тъмния коридор зад вратата. От Гоуд и спътниците му нямаше нито знак, нито звук, въпреки че в мрака можеше и да се крие нещо. Ранд се надяваше, че са загинали, но не можеше да се насили да надникне в черния коридор, за да се увери, дори за това да му предложеха кралска корона. Нищо не помръдваше и долу в нощта, под доскорошната стена. Всички останали стени стояха здрави и на мястото си. Объркани викове се понесоха откъм горния етаж на хана, последва трополене на тичащи нозе.