Мечът на Шанара

Флик имаше чувството, че ще си остане вечно така. Но накрая успя да различи сгушените тела на спящите мъже, налягали безразборно по пода на палатката, увити плътно в топлите одеяла. Изуми се, когато видя едно неподвижно тяло да спи само на няколко инча от него Ако беше тръгнал да пълзи преди очите му да бяха свикнали с тъмнината, щеше ла се препъне в него и несъмнено да събуди спящия. Внезапно беше обзет от предишното чувство на страх и известно време се бори с надигащата се паника, която го тласкаше да се обърне и да избяга. Усещаше как потта се стича по приведеното му тяло, пълзи надолу на тънки струйки и си проправя пътечки по пламтящата кожа. Задиша неравномерно.

В този момент усещаше всяка фибра на тялото си. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Но по-късно нямаше да си спомня нищо за това си състояние. За щастие, то щеше да бъде заличено от паметта му. Единственото, което Щеше да остане, щеше да бъде рязко очертаната, незаличимо запечатана в съзнанието му картина на спящите троли матурени и целта на диренето му — Ивънтайн. Флик го забеляза бързо. Слабото му тяло сега не беше вързано за дървения стол в края на тежката завеса. Лежеше на брезентния под само на няколко крачки от човека от Вейл с отворени очи и го наблюдаваше. Флик беше преценил правилно мястото, откъдето трябваше да влезе. Приближи се с котешки стъпки до краля и бързо разряза с ловния си нож яките ремъци, с които бяха вързани ръцете и краката му.

След миг елфът беше свободен и двете тъмни фигури се придвижиха предпазливо към вертикалния отвор на палатката. Ивънтайн се спря за секунда и вдигна нещо, което лежеше от едната страна на спящ трол. Флик не го изчака, за да види какво е взел, а се промъкна бързо през процепа и се озова в мъгливата тъмнина отвън. Приведе се тихо до палатката и започна да се оглежда неспокойно, за да види дали има някакво движение. Единствено шумът от ситния дъжд нарушаваше дълбоката нощна тишина. След няколко секунди брезентът отново се разтвори, от него излезе кралят на елфите и приклекна до спасителя си. Облечен беше в късо наметало и в ръката си държеше меч. Докато се загръщаше в наметалото си, се спря за миг и се усмихна замислено на изплашения, но окрилен Флик, после стисна силно и сърдечно ръката му, с което изрази благодарността си. Доволният човек от Вейл му отвърна с усмивка и кимна с глава.

И така Ивънтайн Елеседил беше спасен, изтръгнат от зъбите на спящия враг. Това беше най-хубавият момент на Флик Омсфорд. Сега усещаше, че най-страшното беше минало, че след като беше успял да се измъкне от огромната палатка на матурените с освободения от него Ивънтайн, нямаше начин да не се спасят и избягат от лагера. В началото дори не беше посмял да си помисли какво щеше да стане след влизането му в палатката на врага. Сега беше настъпил момент, в който трябваше да погледне напред. Но докато двамата стояха в сенките, моментът беше дошъл и отминал.