Мечът на Шанара

Умореният мозък на Флик започна бързо да прехвърля възможностите. Той трябваше да намери Ший. В момента нищо друго нямаше по-голямо значение за него. Вече нямаше кой да му помогне, след като Мениън беше тръгнал да предупреждава градовете на Калахорн. Май дори и Аланон беше изчерпал огромните си запаси без някакъв резултат. Но Ивънтайн може би знаеше къде е Ший, а само Флик беше в състояние да помогне за освобождаването на краля на елфите.

Треперейки в студения нощен въздух, той изтри дъжда от очите си и се вгледа вцепенен и неуверен в мъглата. Как беше могъл да си въобрази, че е възможно да се върне? Сега се намираше буквално на ръба на паниката и изнемогата и нямаше сили да поема по-нататъшни рискове. Но нощта беше идеална — тъмна, мъглива, непрогледна. Втора такава възможност едва ли щеше да се появи за малкото време, което оставаше и нямаше никой друг, освен него, който да се възползва от тази възможност. Лудост! Истинска лудост! — мислеше си отчаяно той. Ако се върнеше отново там, ако се опиташе да освободи сам Ивънтайн… щеше да бъде убит.

Но изведнъж реши, че ще направи точно това. Ший беше единственият човек, който истински го интересуваше, а плененият крал на елфите беше единственият човек, който можеше да има някаква представа какво се бе случило на изчезналия му брат. Сам беше стигнал до тук. Прекарал беше двадесет и четири мъчителни часа, мъчейки се да остане неразкрит, мъчейки се да остане жив във вражеския лагер, и, кой знае как, беше останал незабелязан. Дори беше успял да влезе в палатката на командирите троли, да се доближи достатъчно до краля на елфите и да му предаде краткото съобщение. Възможно беше всичко това да се беше случило само благодарение на някакъв невероятен късмет, случаен и временен. И все пак, можеше ли да избяга сега, след като не беше свършил почти нищо? Усмихна се на смътното си желание да стори нещо героично, едно непреодолимо предизвикателство, с което винаги се беше преборвал успешно в миналото, но което сега го впримчваше и го подмамваше в клопка, която несъмнено щеше да се окаже собствената му гибел. Беше премръзнал, омаломощен, на ръба на психически и физически срив. Въпреки това щеше да поеме това последно предизвикателство, просто защото поради стечение на обстоятелствата той беше тук, точно по това време и точно на това място. Той сам. Как ли щеше да се залива от смях Мениън Лий, ако го видеше сега, помисли си той мрачно. А в същото време така му се искаше вироглавият планинец да беше тук, за да му вдъхне мъничко от неизчерпаемия си кураж. Но Мениън го нямаше, а времето бързо отлиташе.