Шутът на кралицата

— Защо не кардинала? — запитах, като се опитвах да се извия и да се отскубна. — Кардинал Поул ли имаш предвид?

— Той е болен — каза тя. — И е в немилост. Отзован е обратно в Рим. Ако той умре или замине за Рим, за да бъде наказан, тя ще бъде напълно сама.

— Джейн, не мога да вляза там и да я утешавам. Не мога да кажа нищо, за да я утеша. Тя изгуби всичко.

— Никой не може да й каже нищо — отвърна тя безцеремонно. — Тя е толкова унизена, колкото може да бъде една жена, но въпреки това трябва да се надигне. Тя все още е кралица. Трябва да се надигне и да управлява тази страна, или Елизабет ще я изтика от трона, преди да е изтекла и седмица. Ако тя не седне на трона си, Елизабет ще я блъсне в гроба.

Джейн ми отвори вратата с една ръка и ме бутна в стаята с другата. С препъване влязох вътре, направих реверанс и чух как вратата се затваря тихо зад мен.

Стаята тънеше в дълбоки сенки, капаците на прозорците бяха все още затворени заради усамотението. Огледах се наоколо. Кралицата не седеше на нито един от извисяващите се столове, нито се беше свила в голямото легло. Не беше на колене пред молитвения си стол. Не я виждах никъде.

После чух слаб шум, тих звук, сякаш момиченце си поемаше дъх след пристъп на ридания. Звук, толкова тих и толкова слаб и толкова покъртителен, сякаш го издаваше дете, което е плакало толкова дълго, че е забравило да плаче, и се е отчаяло, че скръбта никога няма да отшуми.

— Мери — прошепнах. — Къде сте?

Когато очите ми привикнаха към тъмнината, най-после я видях. Лежеше сред разпилени тръстики на пода, с лице, обърнато към ламперията, присвита и прегърбена, както умираща от глад жена се прегърбва над празния си стомах. Запълзях на ръце и колене по пода към нея, като пътьом разбутвах разпръснатите билки, чието ухание ме следваше, докато се приближих до нея и нежно докоснах раменете й.

Тя не реагира. Мисля, че дори не разбра, че съм там. Беше обхваната от такава дълбока и непроницаема скръб, та си помислих, че ще бъде хваната в капана на тази вътрешна тъмнина до края на живота си.

Галех раменете й, както човек гали умиращо животно. След като думите не можеха да постигнат нищо, може би едно нежно докосване можеше да помогне: но не знаех дали може изобщо да го почувства. После внимателно повдигнах раменете й от пода, положих главата й в скута си, свалих шапчицата от клетата й уморена глава и бършех сълзите й, които се лееха от затворените й клепачи надолу по умореното й, набраздено от бръчки лице. Седях мълчаливо с нея, докато по-дълбокото й дишане ми подсказа, че е заспала. Дори в съня й сълзите още набъбваха от затворените й клепачи и се стичаха по мокрите й бузи.