Отсенки от себе си

Уакс отпусна ръка, загледан в пресния труп до Мараси. Куршумът й беше отнесъл по-голямата част от лицето му. Да установят самоличността му щеше да бъде почти невъзможно.

Не че нямаше да е така и при други обстоятелства. Хората на Костюма бяха пословично трудни за проследяване.

Не се безпокой за това точно сега, помисли си и извади една кърпичка. Приближи се до Мараси, която стоеше вцепенена, отворила широко очи и цялата опръскана с кръв и парченца плът, и я протегна към нея. Тя продължи да се взира право напред и не погледна надолу. Бе изпуснала пистолета.

— Това беше… — започна тя, вперила поглед в празното пространство. — Беше…

Пое си дълбоко дъх и успя да каже:

— Беше неочаквано от моя страна, нали?

— Добре се справи — отговори Уакс. — Хората приемат за даденост, че заложникът е безсилен пред тях. Най-лесният начин да избягаш обикновено е с борба.

— Какво? — попита Мараси, като най-после взе кърпичката.

— Стреля точно до главата си — каза Уакс. — Слухът ти е пострадал. Поквара… Сигурно си си причинила необратимо увреждане на ухото. Дано не е твърде тежко.

— Какво?

Уакс посочи към лицето й, а тя погледна към кърпичката, сякаш я виждаше за пръв път. Примигна и сведе поглед надолу, но щом зърна трупа, мигновено извърна очи и започна да бърше лице.

Уейн се измъкна от уличката «със залитане и мърморене. Дрехите му бяха разкъсани на рамото, а в едната си ръка държеше стрела от арбалет.

— Дотук с плановете да го разпитаме — каза Мараси, като направи физиономия.

— Няма проблем — успокои я Уакс. — По-важното беше да оцелееш.

— Какво?

Той и се усмихна успокоително, а Уейн махна на задаващите се констабли, които най-после бяха успели да стигнат до местопроизшествието и тъкмо си проправяха път през неуредения квартал.

— Защо все ми се случва? — попита Мараси. — Да, знам, че няма да мога да чуя какво ще отговориш. Но това трябва да е… третият път, в който някой се е опитал да ме използва като заложник, мисля? Да не би да излъчвам безпомощност или нещо такова?

Да, именно така е, помисли си Уакс, но не го каза на глас. И това е хубаво. Кара ги да те подценяват. Мараси бе силен човек. Умееше да разсъждава трезво в напрегнати моменти; правеше необходимото, дори да не беше приятно. Но освен това обичаше и да се облича красиво и да носи грим.

Леси никога не би направила такова нещо. Единствените пъти, когато Уакс я бе виждал в рокля, бяха по време на пътуванията до Ковингтар, които предприемаха от време на време, за да посетят градините на Пътеследващите. Усмихна се, като си спомни онзи път, когато си бе облякла панталони под роклята.

— Лорд Ладриан! — обади се констабъл Реди, като изтича до него. Бе слаб мъж, облечен в капитанска униформа и със спретнато подрязани, дълги мустаци, увиснали от двете страни на устните.