Отсенки от себе си

Случи се доста бързо. Мъжете от компанията се разотидоха и го оставиха с кошницата, пълна с огризки. Разделиха се с няколко доброжелателни шеги. Всеки от четиримата спомена, че трябва да се погрижи за нещо си, и изчезна.

Уейн пъхна по още една ябълка в двата си джоба, изправи се и се понесе нехайно след плешивия. Беше му доста лесно да го проследи. От време на време кимваше на някой от минувачите, а те му връщаха поздрава, сякаш го познаваха. Заради шапката. Щом нахлупиш нечия шапка и се потопиш в техния начин на мислене, се променяш. Подмина го мъж в гащеризон от онези, които носеха работниците на пристанището. Раменете му бяха приведени и си подсвиркваше някаква тъжна мелодия. Уейн започна да си тананика същото. Доста тежък живот водеха те, работниците около кейовете. Трябваше да пътуват дотам всеки ден с лодките, които пренасяха пътници по каналите — или това, или да си намерят легло някъде по крайбрежието, където никога не се знаеше дали ще започнеш утрото със закуска, или с прободна рана от нечий нож.

Бе живял така като по-малък. И имаше предостатъчно белези, които да му напомнят за това. Но когато поотрасна, му се прииска да получи от живота нещо повече от ново сбиване на всеки ъгъл и жени, които на следващия ден вече бяха забравили името му.

Плешивият зави по една странична пресечка. Е, тук всички улици изглеждаха малки и забутани. После влезе в една по-малка пресечка на пресечката. Уейн пристъпи встрани от тесния път и разпали малко хроносплав. Аломантията наистина беше полезен номер, дума да няма. Разгорелият се метал бързо образува около него забързваща сфера. Зави зад ъгъла, без да излиза от нея — не го следваше, когато вървеше, но той можеше да се движи из нея.

Аха. Ето го и плешивият — клечеше зад една купчина боклуци и чакаше да види дали някой не го е проследил. Уейн установи, че е бил на косъм да направи сферата прекалено голяма и да обхване и мъжа в нея.

„Небрежна работа, небрежна“, помисли си Уейн. Грешка като тази би му коствала живота, ако още беше на кейовете. Извади едно парцаливо одеяло от онази част от купчината боклук, която бе обхваната в сферата, след което се върна обратно зад ъгъла и я накара да изчезне.

Докато още беше в нея, се беше движил така бързо, че за застаналия отвън плешивец би изглеждал като размазана мъгла — ако изобщо бе успял да го забележи. Уейн бе сигурен, че нямаше да му направи впечатление. Беше готов да си изяде шапката, ако греши. Е — или поне една от шапките на Уакс.

Намери си ново стълбище и се настани на едно от стъпалата — придърпа шапката ниско над очите си, облегна се удобно на стената и разстла одеялото около себе си. Просто поредния бездомен пияница.