Отсенки от себе си

Стовари рамото си в един от капаците, разби го, влетя вътре през прозореца и образува забързваща сфера в момента, в който се приземи на пода. Претърколи се и скочи на крака точно пред Стрелеца, който също бе обхванат от сферата. Още носеше червените панталони, но бе свалил маската и тъкмо превързваше рамото си. Вдигна рязко глава и разкри изненаданата си физиономия — с рошави вежди и големи устни.

Поквара. Нищо чудно, че обикновено носеше маска.

Уейн замахна към брадичката му и го простря на земята с един удар. После се завъртя с вдигнати юмруци, но останалите петима-шестима присъстващи в помещението — включително плешивия — стояха, замръзнали, точно извън границата на завързващата сфера. Ето на това му се вика „късмет“.

Уейн се ухили и преметна Стрелеца през рамо. Свали бокса от ръката си, пъхна го в джоба си и извади една ябълка. Отхапа една сочна хапка, махна за сбогом на плешивия — който продължаваше да стои като вцепенен, втренчен в празното пространство, — след което хвърли тялото на Стрелеца през прозореца и го последва.

След като прекоси границата на забързващата сфера, тя изчезна от само себе си.

— Какво, по дяволите, стана?! — кресна плешивият вътре.

Уейн пак вдигна изпадналия в безсъзнание Стрелец на рамото си и пое надолу по пътя, като продължаваше да хрупа ябълката.

— Нека аз говоря със следващите — каза Мараси. — Може би ще успея да ги накарам да кажат нещо.

Усещаше как Уаксилий я наблюдава. Мислеше, че се опитва да му се докаже. И преди щеше да бъде напълно прав. Но тя вече беше констабъл — напълно акредитиран служител на града. Това и беше работата. Уаксилий не бе съгласен с решението и, но действията и не се ръководеха от неговото одобрение.

Двамата се приближиха към една групичка млади бездомници, насядали на стъпалата пред една от вратите в квартала, които ги наблюдаваха подозрително. Кожата им беше мръсна, а дрехите — прекадено широки, затова ги бяха вързали около кръста и глезените си. Явно такава бе модата сред бедните хлапета от улицата. От тях се носеше аромата на билките, които бяха пушили в лулите си.

Мараси се приближи към тях.

— Търсим един мъж.

— Ако ти трябва мъж — отвърна едно от момчетата, като я огледа от глава до пети, — ето ме.

— О, моля ти се — каза Мараси. — Давам ти не повече от… колко, девет?

— Всъщност, доста повече. Поне два пъти повече — ухили се момчето и се хвана за чатала. — Искаш ли да провериш?

Е, добре, вече съм се изчервила, помисли си Мараси. Не особено професионално.

За щастие бе прекарала доста време около Уейн и цветистите му изразни средства. Бе свикнала да се изчервява. Продължи настойчиво:

— Пребягал е оттук преди по-малко от час. Бил е ранен и е оставял диря от кръв. Носел е червени дрехи. Сигурна съм, че знаете за кого говоря.

— Да, пазителят на часовете! — засмя се едно от момчетата, имайки предвид главния герой от една известна приказка. — Знам го!

Дръж се с тях като с враждебно настроен свидетел, помисли си тя. Като по време на процес. Не им давай да спрат да говорят. Трябваше да се научи как да Се оправя с хора като тези хлапета в истинския свят — не само в стерилните зали за упражнения.