Вещиците от Йист Енд [bg]

Сърцето й блъскаше в гърдите, косъмчетата по ръцете й настръхнаха, но палците й продължаваха бързо и ловко започнатото. Това не е магия, твърдеше Ингрид на себе си. Това са само няколко думи. И няколко малки възелчета. Никой няма да разбере. Това, което правеше сега, беше много по-хубаво от премахването на сребристия възел. В момента тя не премахваше нещо ненужно, а създаваше нещо хубаво. Ингрид усещаше кипенето на магията вътре в тялото си. Усещаше вълнуващия порив, причинен от това, че тя отново използва и направлява тази дива магическа сила, която напълно й се подчиняваше. От изпитаното вълнение страните й се зачервиха. Явно, че беше пропуснала повече, отколкото можеше да си признае.

— Какво правиш?

Звукът на гласа я разтърси и магията едва не се разруши.

Ингрид бързо прибра възелчето в джоба си, след което отвърна с възмущение:

— Матю Нобъл! Уплаши ме! — но не отговори на въпроса му.

— Няколко пъти се опитах да привлека вниманието ти! Дори си казах името — Мат Нобъл я гледаше и й се усмихваше. Той беше старши следовател в полицейското управление и макар че бе навършил тридесет години, изглеждаше като атлет от колеж. Висок, със светлокафява коса и приятни, типично ирландски черти на лицето — светла кожа, изгоряла от слънцето, ясни сини очи и както винаги облечен с неизменното леко поизмачкано спортно сако и светлокафяви панталони. Ингрид усещаше нещо особено в начина, по който той я гледаше — твърде откровено и твърде оценяващо. Изглеждаше добре, но Ингрид ни най-малко не се интересуваше от него. Дори повишеният му интерес към нея само я караше да се чувства неудобно. Още повече, че никога не го е поощрявала. Но и той не предприемаше никакви стъпки. Ако само се осмелеше да я покани на среща, тя щеше да му даде по-сериозен отпор. Но той се задоволяваше само да я гледа и да иска книги. Ингрид изпитваше съмнения не само дали изобщо ги чете, а дали въобще ги отваря, защото никак не приличаше на „книжен червей“.