Вещиците от Йист Енд [bg]

Беше много лесно да заблуди и съседите. Забраната не попречи на Джоана да се възползва от пълномощията си, за да скрие безсмъртието им. Нямаше нужда хората да се чудят, защото вдовицата Бошан толкова се е подмладила и виж ти, дори забременяла. В такъв случай помагаше само магията.

Независимо от това, колко дълго ще продължава, нито една нова бременност нямаше да върне момчето й. Никога! Знаеше, че е безполезно да храни дори някаква надежда. Разбра го ясно по време на произнасянето на Забраната, когато бе рухнал мостът между двата свята. Джоана знаеше, че синът й е жив, но дори магията й не можеше да му помогне. Той беше и си оставаше извън нейния досег.

Навярно някои биха предположили, че вечният живот може да намали болката. Но това не е така. С всяка изминала година тя се увеличаваше и ставаше все по-голяма. Джоана тъгуваше по него повече от всякога и мислеше за него всеки ден. Това беше и главният проблем с майчинството — то те караше да пълнееш и по челото ти да се образуват тревожни бръчки, но и те дарява с любов, толкова интензивна и всепоглъщаща, че приличаше на двуостър, изящен нож. Именно той нараняваше сърцето й. Нейното момче съществуваше някъде, но за нея все едно беше мъртво. Не можеше да си го върне. Отнеха й го. Това беше най-жестокият удар, който една майка можеше да понесе.

Хубавото й момче. Щастливото й дете с усмивка, сияйна като слънцето, а светлината му би озарила целия свят. Вярно е, когато казват, че между майка и син съществува особена връзка и взаимно обожание. Но има и една друга истина, скрита в думите „обичаш всичките си деца еднакво, но едното винаги обичаш повече от другите“. Джоана оплакваше загубата му много дълго, а момичетата й служеха за огромно утешение. Но не беше същото. Сега тя си имаше чудесно момченце — Тайлър Алварез — с лепкави ръчички и хитрееща усмивка, който с кимване даваше да се разбере, че могат да го целунат по главата. Разбира се, той не можеше да излекува раната в душата й, но успяваше да запълни празнината, стояща там от много дълго време. Джоана го прие веднага. Той я наричаше Абуела8 или за по-кратко „лала“, докато тя го наричаше Чикерс9. Не беше сигурна откъде дойде това прозвище, но най-вероятно заради вида на бузките му, които тя харесваше да пощипва. Джоана обичаше дъщерите си, но чувстваше, че не им е нужна толкова. Бяха пораснали и вече си имаха собствени проблеми. Докато Тайлър беше съвсем друго нещо.

Точно сега двамата правеха пай. Майчинствата може би бяха причината, лишили Джоана от идеалната й фигура, но ако трябваше да бъде честна, тя също имаше вина за това. Освен постоянните освежаващи ремонти в къщата друга нейна слабост бяха печивата. Кухнята винаги миришеше на разтопено масло, а във въздуха се носеше богатият аромат на сметана и карамел. Джоана учеше Тайлър да пече пай с нектарини и къпини, като плодовете за тях беряха в градината. Нектарините се оказаха необичайно сладки, а къпините — тръпчиви и сочни.