Безликите [bg]

10.

Малкото пътуване на Финбар

Пак заваля, докато стигнат до бара „Темпъл“ и вече бе тъмно. Вдигнали яки, хората бързаха по тесните тротоари. Валкирия почти загуби едното си око от върха на спицата на заблуден чадър и изгледа яростно собственичката му, но тя вече отминаваше.

— Хей, Череп! — поздрави ги от вратата Финбар Ронг. Украсеното му с многобройни халки лице се разтвори в бавна, радостна усмивка. Носеше тениска на някаква рокгрупа, за която сигурно само той бе чувал, и под късите й ръкави се виждаха татуировките по ръцете му. — Валкирия! — викна със същата радост, когато я видя. — Айде, влизайте и двамата!

Влязоха в ателието за татуировки, чиито стени бяха покрити с шаблони, снимки и рисунки. Някъде от мазето жужеше електрическа игла. От другаде се чуваше музика.

— Как е хавата? — попита Финбар и закима, сякаш вече му бяха отговорили.

— Имаме случай — каза Скълдъгъри. — Надяваме се да можеш да ни помогнеш.

— Супер, човече, нямаш проблем. Е, Череп, чу ли? Шарън е бременна! Ще съм татко!

— Това е… страхотна новина, Финбар.

— Нали, нали? В смисъл, знам, че е много отговорна работа и някакви такива неща, и знам, че не съм от най-отговорните. И знам какво си мислиш — това е доста меко казано, нали тъй?

Финбар се засмя, а Скълдъгъри поклати глава.

— Ами, всъщност не.

— Твърде добре ме познаваш, човече! Помниш ли какъв бях едно време? Какви щуротии вършех постоянно.

— Не.

— Човече, страшни времена си бяха, а? Обаче съм поулегнал. Шарън си е направо, такова, пътеводна светлина, нали разбираш? Вкарал съм се в правия път, ще знаеш. Готов съм за хлапе. Готов съм за тази отговорност.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна детективът.

— Хей, знаеш ли, мислех си… Череп, би ли ни доставил честта да си кръстник на детето ни?

— Не — веднага отговори Скълдъгъри.

— А, добре, добре, няма проблем — сви рамене Финбар. — Шарън обаче може да се разочарова.

— Шарън не ме познава.