Третият близнак [bg]

— Защо пък точно теб са избрали?

— Не знам. Казаха ми, че съм някакъв специален случай и че щели всичко да ми обяснят, когато отида при тях.

— Какво те накара да се съгласиш? На мен ми изглежда като загуба на време.

Стив си имаше основателна причина, но нямаше да я разкрие на Рики.

— Любопитството сигурно. — Отговорът му все пак бе част от истината. — Искам да кажа, че се интересувам от себе си. Например що за личност съм в действителност и какво искам от живота.

— Аз искам да съм нашумял хирург, да правя един милион кинта годишно от присаждане на гърди. Сигурно не искам много, а?

— Не се ли питаш за какво си на този свят?

Рики се засмя.

— Не, Стив, не се питам. Но ти се питаш. Винаги си бил мислител. Дори и когато бяхме деца, ти се питаше какво е Бог и какво ли не още.

Това беше вярно. Стив бе станал религиозен, когато бе на около тринадесет години. Бе ходил в няколко различни църкви, в една синагога и в една джамия и бе разпитвал смаяните свещеници за вероизповеданието им. Това бе изненадало родителите му, които бяха необвързани с религии.

— Винаги си бил малко различен — продължи Рики. — Никога не съм виждал някой, който, без да полага кой знае какво усилие, вади толкова високи бележки на контролно.

И това бе вярно. Стив научаваше уроците си бързо и без усилие ставаше първенец на класа, с изключение на случаите, когато другите деца му се подиграваха и се налагаше да греши нарочно, за да изглежда по-малко подозрителен.

Но имаше и още една причина да се интересува от психиката си. Рики не я знаеше, никой от училището по право не я знаеше. Само родителите му бяха посветени в тайната.

Стив едва не беше убил човек.

Тогава бе на петнайсет години — висок, но слаб. Бе капитан на отбора по баскетбол. През онази година „Хилсфилд Хай“ успя да се класира на полуфиналите за градското първенство. Играха с отбор от безскрупулни улични побойници от някакво квартално училище във Вашингтон. Един от играчите му, Тип Хендрикс, през целия мач преследваше Стив и непрекъснато го фаулираше. Тип беше добър, но използваше цялото си умение, за да мами. И всеки път, като го направеше, се ухилваше до ушите, като че ли казваше: „Пак те оправих, некадърник.“ Това подлудяваше Стив, но се налагаше да потиска чувствата си. Така или иначе игра лошо, отборът му загуби и изпусна шанса си за купата.

За лош късмет, на паркинга, където се събираха автобусите, за да откарат момчетата в училищата им, Стив се сблъска с Тип. Един от шофьорите монтираше гума и инструментите му бяха пръснати на земята.

Стив не обърна внимание на Тип, но противниковият играч перна цигарата си и фасът падна на якето му.

Якето означаваше много за него. През неделите бе работил в Макдоналдс, бе пестил и си го бе купил едва предния ден. Бе хубаво яке — дълго, от светла кожа, обаче сега точно в средата на гърдите му се мъдреше дупка с обгорели краища и нямаше начин да се закърпи. Бе съсипано. Затова Стив го удари.