Прагът на вечността [bg]

Един американски войник, който влизаше в клуба, им се усмихна и им каза на английски:

— Боже мой, та това са близнаците Бобси.

Каролин се засмя и каза на Вали:

— Май си приличаме. Светли коси и зелени очи. Кои са близнаците Бобси?

Вали не беше забелязал какъв цвят са очите й и беше поласкан, че тя е обърнала внимание на неговите.

— Никога не съм ги чувал.

— Все едно, звучи като хубаво име за дует. Като „Евърли Брадърс“.

— Трябва ли ни име?

— Ще ни трябва, ако спечелим.

— Добре. Да се връщаме. Би трябвало вече почти да е дошъл нашият ред.

— Още нещо — каза тя. — Когато пеем „Нох ейнен танц“, трябва от време на време да се поглеждаме и да се усмихваме.

— Добре.

— Почти като гаджета, нали разбираш. Ще изглежда добре на сцената.

— Разбира се.

Нямаше да му е трудно да се усмихва на Каролин, все едно му е приятелка.

В клуба някакво русо момиче подрънкваше на китарата и пееше „Товарен влак“. Не беше толкова красива като Каролин, но беше хубава по един по-очевиден начин. После един виртуозен китарист изпълни някакъв блус със сложна апликатура. И тогава Дани Хаусман обяви името на Вали.

Когато се изправи пред публиката, Вали се почувства напрегнат. Повечето китаристи имаха хубави кожени ремъци, но Вали така и не си направи труда да си купи и инструментът висеше на врата му на връв. Сега внезапно му се прищя да имаше ремък.

— Добър вечер. Ние сме близнаците Бобси — обяви Каролин.

Вали изсвири един акорд и запя. Усети, че вече не го е грижа за ремъка. Песента беше валсова и той дрънкаше весело. Каролин се преструваше на покварена жена и в отговор Вали се превърна в строг пруски лейтенант.

Публиката се разсмя.

Тогава с Вали се случи нещо. В клуба имаше само стотина души и звукът беше не повече от одобрително колективно кискане, но му даде непознато досега усещане, малко като шемета на първото дръпване от цигара.

Хората се засмяха още няколко пъти и накрая аплодираха шумно.

Това се хареса на Вали дори повече.

— Обичат ни! — развълнувано прошепна Каролин.

Вали подхвана „Вината е само моя“, като подръпваше стоманените струни с нокти, за да изостри драмата на прискърбните седминки, и множеството се смълча. Каролин се промени и се превърна в отчаяна паднала жена. Вали наблюдаваше публиката. Никой не разговаряше. Една жена се беше просълзила и той се запита дали не е преживяла онова, за което Каролин пееше.

Приглушената съсредоточеност беше още по-приятна от смеха.

Накрая хората аплодираха и завикаха за още.

Правилото изискваше по две изпълнения, затова Вали и Каролин слязоха от сцената, пренебрегвайки виковете за бис. Но Хаусман им каза да се върнат. Не бяха репетирали трета песен и се спогледаха панически. После Вали попита:

— Знаеш ли „Тази страна е твоя страна“?