Гласът на цигулката [bg]

— Каква е тази история?

— Нищо ли не знаете? Вчера трийсет и пет работници от циментовата фабрика са получили заповеди за съкращение. Тази сутрин са започнали да вдигат врява, да надигат глас, да хвърлят камъни и други такива. Директорът се уплашил и се е обадил тук.

— И защо Мими Ауджело е отишъл?

— Ами, след като директорът му се е обадил за помощ!

— О, боже! Казах го и го повторих сто пъти. Не искам никой от полицейското управление да се забърква в тези неща!

— Какво трябваше да направи горкият господин Ауджело?

— Да прехвърли обаждането на карабинерите, които са свикнали с тия истории! Така или иначе, на господин директора на циментовия завод ще му намерят някакво друго местенце. Тези, които остават с пръст в устата, са работниците. А ние да започнем да ги бием с палките ли?

— Комисарю, моля още веднъж да ме извините, но вие сте комунист до дъното на душата си. Яростен комунист.

— Фацио, ти си се вторачил в тази история с комунизма. Не съм комунист, искаш ли да го проумееш, или не?

— Добре, но е ясно, че говорите и мислите като един от тях.

— Може ли да оставим настрана политиката?

— Да, господине. И така, Аурелио ди Блази, син на Джакомо и Мария-Антониета Карлентини, роден във Вигата на трети април хиляда деветстотин трийсет и седма…

— Когато говориш така, ме изнервяш. Приличаш ми на чиновник от служба „Регистър на населението“.

— Не ви ли харесва, господин комисар? Ако искате, да ви го изпея? А какво ще кажете под формата на стихотворение?

— Тази сутрин, що се отнася до антипатичност, ми се струва, че и ти не ми отстъпваш.

Телефонът звънна.

— Ще мръкне, докато свършим — въздъхна Фацио.

— Ало, комисерийо? На тилифона е онзи господин Какомо, който вече ви търси. Какво да направя?

— Прехвърли ми го.

— Комисар Монталбано? Джило Яконо съм, имах удоволствието да се запозная с вас в дома на госпожа Вазиле Коцо, аз съм бивш неин възпитаник.

В слушалката като звуков фон Монталбано чу женски глас да прави последно повикване на пътниците за полета до Рим.

— Много добре си спомням. Кажете.

— На летището съм, имам само няколко секунди, извинете ме за лаконичността.

Комисарят винаги беше готов, навсякъде и при всички случаи, да извини някого за желанието му бързо да приключи разговора.

— Обаждам се за онази, убитата госпожа.

— Познавахте ли я?

— Не. Вижте, в сряда към полунощ тръгнах от Монтелуза за Вигата с моята кола. Двигателят започна да ми създава ядове и се наложи да карам много бавно. В местността Три фонтана бях надминат от тъмно на цвят туинго, което след малко спря пред една малка вила. От него слязоха мъж и жена и тръгнаха по тясна алея. Не видях друго, но пък за това, което видях, съм сигурен.