Гласът на цигулката [bg]

— Вие знаете ли кой е някой си Гуидо, който всяка нощ й се е обаждал от Болоня?

Беше стрелял напосоки, но уцели в десетката. Анна Тропеано объркано отвърна погледа си от него.

— Преди малко ми казахте, че госпожата е била вярна съпруга.

— Да.

— И един-единствен път е била невярна?

Анна кимна с глава в знак на съгласие.

— Може ли да ми кажете как се казва? Вижте, ще ми направите услуга и само ще ми спестите време. Бъдете спокойна, че аз, така или иначе, и сам ще го открия. Тогава?

— Казва се Гуидо Серавале и е антиквар. Не знам нито телефонния му номер, нито адреса му.

— Благодаря, това ми е достатъчно. Към обяд тук ще дойде съпругът й. Искате ли да се срещнете с него?

— Аз?! И защо? Дори не го познавам.

На комисаря не му се наложи отново да я разпитва, Анна продължи сама:

— Микела се е омъжила за доктор Ликалци преди две години и половина. Тя е поискала да дойдат в Сицилия на сватбено пътешествие. Тогава обаче не се запознахме. Стана по-късно, когато се върна сама с намерението да построи виличката. Един ден отивах с колата към Монтелуза, а едно туинго идваше срещу мен, и двете се бяхме умислили и за малко не се сблъскахме челно. Слязохме, за да се извиним взаимно една на друга, и си станахме симпатични. Всичките останали пъти, когато Микела се е връщала, винаги е била сама.

Беше уморена, на Монталбано му дожаля за нея.

— Бяхте ми много полезна. Благодаря ви.

— Може ли да си тръгвам?

— Разбира се.

Подаде й ръка. Анна Тропеано я взе и я задържа между своите. Комисарят усети, че го облива някаква топла вълна.

— Благодаря — каза Анна.

— За какво?

— Че ме накарахте да говоря за Микела. Нямам си никого, с когото да… Благодаря. Сега се чувствам по-спокойна.