Дъщерите на Костотрошача [bg]

Такова беше положението.

Само че тези думи не описваха дори бегло реалността, понеже истинските неща се развиваха в съзнанието им. В съзнанието на Калид, на младежа и на Райън.

По-ясно от всичко останало Райън разбираше, че не може да допусне психиката му да се срине. Знаеше, че ако позволи на Калид да моделира реакциите му, ще направи каквото арабинът иска, а това в конкретния случай най-вероятно означаваше да причини смъртта на Селин и Бетани.

Съвсем очевидно беше как Калид ще опита да повлияе на съзнанието му. Що за човек би стоял да гледа как заради него избиват невинни жертви, без да се терзае мъчително? Този ужас в крайна сметка щеше да го прекърши.

Обаче единственият начин да спаси Ахмед беше да предложи в замяна живота на собствената си съпруга и на дъщеря си.

Сходството между случващото се с Райън и войната се налагаше от само себе си. Калид имаше право — по време на война загиват невинни жертви в името на по-голямата цел. За да посечеш дракона, се налага да убиеш и няколко дребни животинки, които ти се изпречат на пътя. Невинни жертви. Колкото и да опитваш да убедиш сам себе си, че невинните не са напълно невинни, в крайна сметка те са нечии дъщери, синове и съпруги и наистина нямат вина.

Като Ахмед.

Единствената разлика между невинния арабин, вързан за стола пред Райън, и невинните, загинали от пусната върху сградата бомба, беше, че едното се случваше лице в лице, а другото — от разстояние.

Калид възнамеряваше да въвлече в преживяването лично Райън, а с помощта на камерата — и света.

Главоблъсканицата беше нерешима. Райън обаче отдавна беше научил, че всеки код може да бъде разчетен. Дори невъзможно трудните шифри. Беше посветил целия си живот на тази цел. Беше спасил хиляди хора, като правеше нещо, което малцина можеха или искаха да направят. Това знаеше със сигурност.

Знаеше също, че единствената му надежда да спечели тази игра е изцяло да изключи чувствата си, за да съумее да се съсредоточи над предизвикателството, пред което беше изправен. Огромно изпитание беше да го направи в присъствието на ридаещия на стола си Ахмед, но през повечето време Райън успяваше.

Не му помогна фактът, че този път Калид беше оставил на масата часовник. Тиктакането неспирно му напомняше, че разполагат с ограничено време.

Погледна към малкия бял будилник и видя, че са минали три часа. Оставаха още три.

— Какво ще стане сега? — попита момчето на арабски за стотен път.

Райън го изгледа безизразно. Ако момчето научеше, че той говори езика му, щеше да продължи както през първия половин час да го умолява, да иска обяснение, да пита за майка си, да обяснява, че просто отишъл за дърва, както го помолил баща му.

Тази информация беше безполезна и само отслабваше решимостта на Райън да владее ума си.

Затвори очи и отново съсредоточи мислите си, обходи проблема от всички страни, както беше постъпвал многократно досега.