Приливът на тайните [bg]

— Това е единственото ни време. Ще ме отведат всеки миг.

— Знаеш ли къде?

— В щатския затвор, поне засега. Намира се в Уорън, някъде на майната си. — Били се разсмя, но не беше весел. — Адвокатът каза, че ще се опита да ме премести. На баща ми ще му е далеч за свижданията.

— Сигурно — вяло кимна Тони. Ако тя отидеше в затвора вместо Били, както би трябвало да стане, дали нейният баща изобщо би си направил труда да я посети? Едва ли. Но не беше дошла да обсъждат бащите си. Трябваше да каже истината на Били. Да сложи точка на отношенията помежду им. Предвид обстоятелствата не знаеше откъде да започне.

— Виж, Били — нервно подхвана тя. — Толкова съм ти задължена, че не знам какво да кажа.

— Може би „да“?

Гледаше я отново като малко пале. Сякаш това беше филм или пиеса и всеки миг щяха да слязат от сцената и да се върнат към действителността. И Николас щеше да е жив, а Били нямаше да отива в затвора, и всички щяха да заживеят щастливо до края на дните си.

„О, боже! — Сърцето на Тони замря. — Да не би да падне на коляно?“

— Обещай, че ще се омъжиш за мен, Тони. Обещай, че ще ме чакаш.

Тони понечи да каже нещо, но той я прекъсна.

— Знам какво си мислиш. Но може и да не са петнайсет години. Лесли ще обжалва. Дори може да постигнем отмяна на присъдата.

— На какво основание?

— Не знам.

За пръв път от смъртта на Николас Тони видя как се срина героичната фасада, мъжкарското поведение на Били Хамлин. В очите му видя ужасеното дете. Уплашено. Самотно. До дъното на душата си, също като нея.