Приливът на тайните [bg]

Когато Тони влезе, лицето на Били светна.

— Слава богу. Мислех, че може и да не те пуснат.

Ето я. Неговата Тони. Хубавата Елена. В семпла дълга до коляното рокля от кремава коприна, с обувки на ниски токчета и кашмирена жилетка тя изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. От дрехите й лъхаше на богатство (каквото имаше) и на смирение (каквото нямаше). Ала нищо не би могло да прикрие първичната чувственост на тялото в тях.

Били се приближи към нея като магнит към метал или по-скоро като пеперуда към светлина.

— Здравей.

Тони го прегърна, стисна го здраво и горещите й сълзи от чувство за вина покапаха по яката на ризата му и се стекоха по врата му.

— Толкова съжалявам. Били.

— За какво? — Били се насили да се усмихне, решен да се държи достойно пред нея. — Това си беше мое решение, не твое. И бих го направил отново, без да се замислям.

— Но, Били. Това са двайсет години!

— Петнайсет — поправи я той. — С помилването.

— Но ти не си извършил нищо нередно.

— Ти също.

— Били, стига. Извърших го. Знаеш, че го направих. И двамата го знаем. Николас беше в моята група.

— Беше инцидент, Тони. Инцидент. Никога не забравяй това. — Той вдиша аромата на кожата й, смесен с деликатно ухание на лимонов парфюм, и го завладя копнежът по нея. Въпреки демонстрацията на смелост бе уплашен. Уплашен от затвора, от бъдещето без нея. Отчаяно я притисна към себе си, целуна я страстно, езикът му стръвно се стрелна към устата й.

Тони се отдръпна. Дъхът му нагарчаше от страх.

— Стига де. — Тя се опита да го отблъсне закачливо. — Сега не е времето.