Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Вие сте американка, нали?
— Да, работя тук от две години. Бях назначена от фондацията „Юрника“. Внесох една трета от парите за първоначалния реставрационен проект. Отначало тук работехме трима души, имаше още двама испанци, но останалите напуснаха. Така или иначе напоследък работата спря. — Тя го погледна, за да види ефекта от думите си. — Пък и разбира се, двамата мъртъвци.
Кварт не реагира.
— Имате предвид злополуките?
— Наречете ги както искате. Злополуки. — Тя го наблюдаваше отблизо и изглеждаше разочарована, когато той не каза нищо повече. — Запознахте ли се с енорийския свещеник?
— Не още. Пристигнах едва снощи. Не съм се видял още и с архиепископа. Исках първо да видя църквата.
— Ами ето я. — Тя махна с ръка към високия олтар в края, едва различим в полумрака. — Барок от седемнадесети век с олтар от Дуке Корнехо… Едно малко бижу, което се разпада.
— Ами обезглавената Богородица на вратата?
— Някои от гражданите решили да отпразнуват обявяването на Втората република през 1931 година по свой собствен начин. — Тя го каза мило, сякаш дълбоко в себе си прощаваше на вандалите.
Кварт се чудеше от колко време ли е в Севиля. Определено не беше малко. Испанският й беше перфектен и тя изглежда се чувстваше свободно.
— Откога живеете тук?
— Близо четири години. Но преди да се установя, съм идвала много пъти в града. Дойдох със стипендия и всъщност така и не си тръгнах.
— И защо?
Тя сви рамене.
— Не знам. Случва се с много американци, особено младите. Идват тук и просто не могат да си тръгнат. Остават и се прехранват, като свирят на китара или рисуват портрети по площадите. — Тя замислено погледна слънчевото петно на пода до вратата. — Нещо в светлината, в цветовете на улиците тук пречупва волята ти. Прилича почти на болест.
Кварт направи няколко стъпки навътре в нефа и спря. Отляво се намираше амвонът със спираловидното си стълбище, полузакрито от скелето. Изповедалнята беше отдясно, в малък страничен параклис, който водеше към ризницата. Прокара ръка по една от дървените подпори, почернели от времето.
— Какво мислите за църквата? — попита тя.
Кварт погледна нагоре. Цилиндричен свод с люнети се издигаше над единствения неф и късия трансепт. Елипсовидният купол беше украсен с фрески, почти напълно заличени от дима на свещите и от пожар. Около ръбовете на голямо петно от сажди едва се различаваха няколко ангела и брадати пророци, покрити с петна от плесен, от които изглеждаха като прокажени.
— Не знам — отговори той. — Малка е. Много е хубава. И стара.
— На три века е — каза тя. Стъпките им отекваха, докато вървяха покрай пейките към олтара. — Там, откъдето идвам, една тристагодишна сграда е историческо съкровище, което никой не би посмял да докосне. Но тук има много места като това, които се рушат. И никой не си мърда пръста.
— Може би са твърде много.
— Звучи странно, казано от свещеник. Макар че вие не приличате на такъв. — Тя отново го погледна с шеговит интерес и този път забеляза безупречната кройка на тънкия му черен костюм. — Ако не бяхте с якичка и черна риза..
— Не съм носил якичката от двадесет години — прекъсна я той студено. После погледна над рамото й: — Разказвахте ми за църквата и другите подобни на нея места.
Тя наклони глава смутена, като очевидно се опитваше да го прецени. Кварт усети, че въпреки самочувствието си, беше респектирана от якичката му. Като всички жени, помисли си, стари или млади. Дори най-решителните губеха самоувереност, когато някоя дума или жест внезапно им напомнеха, е той е свещеник.
— А, да, църквата — каза Грис Марсала най-накрая, но мислите й явно бяха другаде. — Не съм съгласна, че има твърде много места като това. В крайна сметка те са част от колективната ни памет, нали? — Тя сбръчка нос и потропа с крак по изтърканите плочи на пода, сякаш те й бяха свидетели. — Убедена съм, че загубата или унищожението на всяко старинно здание, картина или книга ни прекършва и похабява.
Гласът й беше неочаквано силен и горчив. Когато забеляза изненадата на Кварт, тя се усмихна.
— Аз съм американка и нямам нищо общо с това — каза Грис Марсала извинително. — А може би имам. То е наследство на цялото човечество. Нямаме право да го оставим да се срути.
— Затова ли останахте в Севиля толкова дълго?
— Може би. Във всеки случай затова съм сега тук, в тази църква. — Тя погледна към прозореца, където работеше, когато Кварт пристигна. — Знаете ли, че това е една от последните църкви, построени в Испания, докато е била под властта на Хабсбургите? Работата официално приключила на първи ноември 1700 година, когато Карл Втори, последният от династията, бил на смъртно легло. На следващия ден първата литургия, отслужена тук, била реквием за краля.