Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
Когато наближи западната част на земята на кагверците, Алтал се сблъска с някои от създанията, които обитаваха горите на Хуле, и тази му среща породи известно напрежение. Глутница вълци усети миризмата му. Алтал така и не можа да си обясни поведението на вълците. Повечето животни не си губят времето за плячка, която не е лесно да бъде настигната и изядена. Вълците обаче, изглежда, имат вкус към предизвикателствата и понякога са готови да преследват някого цели дни, просто ей така. Алтал обичаше смешните истории за вълци, но остана с чувството, че вълците на Хуле нямат особено чувство за хумор.
Накратко, изпита известно облекчение, когато стигна кагверските възвишения. Там гората се разреди, вълците нададоха вой за последно сбогом и го оставиха на мира.
В Кагвер имаше злато и това правеше жителите му необщителни. Алтал бе забелязал, че златото променя хората по странен начин. Човек, който има в кесията си само няколко медни монети, може да е най-големият веселяк и добряк на света. Достатъчно е обаче да му дадеш само малко късче злато, и той веднага се изпълва с подозрителност и мнителност и почти непрестанно се събужда от мисълта за крадци и разбойници.
Кагверците бяха измислили очарователен начин да държат пришълците далеч от своите мини и от потоците, на чието дъно редом с кафяви камъчета се търкаляха гладки кръгли късчета злато. Когато някой пришълец видеше забучен в земята кол, украсен с череп, разбираше веднага, че наближава забранена земя. Някои от черепите бяха животински. Повечето обаче бяха човешки. Посланието бе съвършено ясно.
Що се отнасяше до Алтал, златните мини на Кагвер нямаше защо да се боят от него. Измъкването на злато от планините бе съпроводено от продължителен изнурителен труд, за който си имаше по-подходящи хора. Алтал в края на краищата бе разбойник и искрено вярваше, че да се изхранваш с труд е неиздържано от етична гледна точка.
Указанията на Генд не бяха много конкретни, но Алтал бе запомнил, че първо трябва да попадне на края на света. Проблемът бе, че нямаше представа как може да изглежда краят на света. Може би бе мъглива местност, в която непредпазлив пътник можеше просто да се подхлъзне в пропаст и да пада за вечни времена в царството на звездите, които дори нямаше да го забележат. Думата „край“ обаче навеждаше на мисълта за някаква разделителна черта. Може би линия, разделяща земната твърд от звездите. Може би краят на света представляваше стена от звезди. Или пък звездно стълбище, водещо към трона на местния бог на Кагвер.
Алтал всъщност не изповядваше ясно определена религиозна система. Бе му известно, че е дете на съдбата, и се надяваше, макар и в момента да не бе в напълно добри отношения с нея, не след дълго отново да си извоюва нейната благосклонност. Колкото до Владетеля на Вселената, възприемаше го като нещо далечно. Отдавна бе решил, че трябва да остави Бог — каквото и да му бе името — да си гледа работата, тоест да се оправя със залезите и изгревите, с годишните времена и с фазите на луната, без да му дава акъл. Накратко, между Алтал и Бог имаше добри отношения, тъй като не си пречеха един на друг.
Генд бе казал, че краят на света е на север, така че когато Алтал се озова в Кагвер, зави наляво, вместо да продължи направо към планините, където се намираха златните мини, охранявани от войнствените кагверци.
Срещна неколцина просто облечени брадати мъже, които поради някакви свои съображения не пожелаха да му обяснят къде се намира краят на света. Очевидно им бе забранено да водят разговори на тази тема. Алтал и по-рано се бе сблъсквал с такова поведение и то винаги го бе дразнило. Ако откажеш да говориш за нещо, то няма да престане да съществува. Ако пък наистина съществува, никаква словесна акробатика няма да го накара да изчезне.
Продължи да върви на север. Въздухът стана по-хладен, а разстоянието между селищата започна да се увеличава. По някое време те съвсем изчезнаха и Алтал се озова съвсем сам в пустоша на далечния север. Една нощ, както бе седнал пред догарящата жарава на огъня, на който бе сготвил храната си, плътно увит се с новото си наметало, забеляза на север нещо, което го наведе на мисълта, че е на прав път.
Над източните планини се спускаше мрак, но на север, където нощта отдавна бе започнала, небето гореше.
Небесният пожар приличаше на дъга — многоцветна, но отличаваща се от дъгите, които се образуват след дъжд. Беше като пулсираща завеса от многоцветни светлини, които проблясваха и се смесваха в северното небе. Алтал не бе суеверен, обаче гледката на запаления небосвод не е нещо, което човек може да пренебрегне ей така.