Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
— Недей така, Алтал, не унивай. Сигурен съм, че късметът ти пак ще проработи.
— Надявам се. По-лошо от това, което е сега, не може да бъде.
Точно в този миг Алтал отново чу познатия му жаловит вой, раздаващ се нейде далеч в планината и попита:
— Имаш ли представа що за животно е способно да издава такива звуци?
Набжор се приведе напред и се заслуша, после каза:
— Не мога да го разбера. Дали не е мечка?
— Не ми се вярва. Мечките реват по-различно. Този звяр го чувах всеки ден, след като пристигнах в Арум.
— Може би е чул лъжите на Гости и те преследва, за да ти отнеме златото.
— Много смешно — кисело каза Алтал.
Набжор се засмя, взе чашите и ги напълни отново.
— Заповядай — рече, когато отново седна до огъня. — Развесели сърцето си с тази чаша и не се бой от животните. Те се страхуват от огъня, така че каквато и твар да вие в гората, едва ли ще дойде при нас, за да ни прави компания.
Двамата приятели изпиха по още няколко чаши медовина, след което крадецът забеляза, че при Набжор се е появила нова госпожица. Погледът й бе нахален, а походката — предизвикателна. Алтал реши, че няма да е зле да я поопознае по-отблизо. Точно сега много се нуждаеше от приятелско отношение.
И така, Алтал остана в заведението на Набжор доста време, и се порадва на достъпните там забавления. Набжор разполагаше с много медовина, на огнището непрестанно се печеше месо, а госпожицата с нахалния поглед се оказа много надарена. Отгоре на всичко в заведението непрестанно се отбиваха други крадци, стари приятели на Алтал, и той прекарваше с тях дълги часове в раздумки или игра на зарове. След последната година Алтал наистина се нуждаеше от малко отпускане, за да възстанови доброто си настроение и да успокои нервите си. Негова специалност бяха шегите и остроумията, а един раздразнен човек не може да е добър разказвач.
Скромните му запаси от бронзови монети обаче не бяха неизтощими и не след дълго кесията му изтъня. Той с мъка реши, че е време отново да се заеме с работа.
Някъде в края на лятото, в един мрачен ден, когато облаците закриваха слънцето, в кръчмата на Набжор пристигна мъж, яхнал мършаво сиво конче. Конникът имаше хлътнали очи и дълга права мазна коса. Смъкна се от гърба на умореното животно и се доближи до огъня, за да стопли ръцете си. После извика с дрезгав глас:
— Медовина!
— Не те познавам, приятелю — каза недоверчивият Набжор и стисна дръжката на тежката си брадва. — Първо ми покажи парите си.
Погледът на странника сякаш се втвърди и той безмълвно показа тежка кожена кесия.
Алтал започна дискретно да оглежда пришълеца. Мъжът носеше бронзов шлем, стигащ до раменете му, а черната му кожена дреха бе обшита с тежки бронзови плочки. Имаше и дълго черно наметало с качулка, което изглеждаше скъпо. Алтал реши, че това наметало ще му е тъкмо по мярка, стига странникът да пийне повече от медовината на Набжор преди да заспи. На колана на мъжа висяха тежък меч и тънка бронзова кама.
В чертите на пришълеца имаше нещо старовремско, нещо сякаш недовършено. В интерес на истината, Алтал не се загледа особено старателно в лицето му. Това, което се опитваше да открие с поглед, бяха родовите татуировки на жителите на Арум. Точно в този момент Алтал смяташе, че ще е разумно да избягва компанията на жителите на Арум. По ръцете на пътника обаче нямаше никакви татуировки, така че крадецът се отпусна.
Тъмнокосият странник седна на един пън до огнището и впери проницателен поглед в Алтал. В резултат вероятно на някаква игра на светлината пламъците на огъня се отразяваха в очите на пришълеца и Алтал се почувствува неловко. Не всеки ден срещаш човек с очи, изпълнени с огън.
— Виждам, че най-сетне те открих — каза странникът. Говореше някак странно.
— Търсил си ме? — попита Алтал с колкото се може по-спокоен глас. Мъжът бе въоръжен, а доколкото бе известно на Алтал, в Арум все още предлагаха награда за главата му. Внимателно отмести ръката си така, че да е по-близо до меча.
— Да, от доста време — отвърна странникът. — Попаднах на следите ти в Дейка. Там все още разправят колко бързо можеш да бягаш, когато те гонят кучета. После разбрах, че в Треборея си посетил град Кантон, а в Перквейн си се отбил в Магу. Друигор все още недоумява защо си захвърлил всичките му пари върху пода и не си взел нищичко.
Алтал трепна.
— Не си разбрал, че това са пари, нали? — попита дяволито странникът. — Както и да е, след Магу отидох в Арум. Там има един дебел мъж, чието желание да те срещне бе не по-малко от моето.