Изкуплението на Алтал

Реши да внесе корекции в плановете си. Генд му бе описал края на света, но бе пропуснал да му каже за запалените небосводи. В този небесен пожар бе имало нещо, което бе уплашило Генд, а той нямаше вида на човек, който лесно може да бъде уплашен. Алтал реши, че няма да се отказва от намерението си. Ставаше дума за злато и, което бе по-важно, за възможността да се раздели с лошия късмет, преследвал го повече от година. Така или иначе, небесният пожар го накара да бъде нащрек. Бе настъпил моментът да обръща много по-голямо внимание на нещата, които ставаха около него. Ако започнеха да се редуват нови необичайни събития, може би щеше да е разумно да си намери работа другаде. В Ансу или в южните равнини на Плаканд.

На другата сутрин непосредствено преди настъпването на изгрева го събуди човешки глас, който го накара де си измъкне изпод наметалото и да посегне към копието си. Гласът бе само един, но този, който говореше, очевидно водеше някакъв разговор: задаваше въпроси и изслушваше отговори.

Говорещият беше сгърчен старец с измъчен вид — ходеше едва-едва и се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха мръснобели. Всъщност целият бе мръсен и бе облечен с полуизгнили парчета кожа, неумело съшити с лико и жили. Лицето му бе покрито с бръчки, а сълзливите му очи бяха изпълнени с безумие. Размахваше ръка и често поглеждаше към бледите небеса.

Алтал въздъхна облекчено. Този човек не представляваше заплаха за него, пък и състоянието му не бе дотам необичайно. Алтал знаеше, че на хората им е отредено да живеят определено време, но че ако някой случайно пропусне мига, в който е редно да умре, разумът му се променя. Това се случваше най-често при много старите хора, но от него страдаха и млади хора, безгрижно пропуснали момента, когато е трябвало да се срещнат със смъртта. Някои смятаха, че лудите са обладани от демони, но нещата едва ли бяха чак толкова сложни. Алтал предпочиташе да се придържа към собствената си теория по въпроса. Лудите бяха просто обикновени хора, живели прекалено дълго. Да продължаваш да вървиш по земята, след като би трябвало отдавна да си легнал удобно в гроба, бе нещо, от което всеки щеше да полудее. Затова и те започваха да разговарят с хора или с други събеседници, които всъщност не съществуваха, и да виждат неща, които никой друг не можеше да съзре. Не представляваха опасност за никого, така че Алтал ги оставяше на мира. Хората, неспособни да се занимават със своята си работа, винаги се дразнеха от лудите. Алтал обаче отдавна бе решил, че повечето хора по начало са повече или по-малко луди, така че отношението му беше еднакво към всички.