Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Работата не е само да го постигнеш, Пърс, но и да го задържиш. Трябва винаги да помниш бързащите млади мъже.
— Кои са те?
— Никога ли не си чел „Микрокосмография Академика“ на Корнфорд? Знам цели пасажи от нея наизуст. „Дълбоко отдолу ще чуеш грохота на безмилостно множество бързащи млади мъже. Ти може би ще разбереш какво бързат да направят те. Те бързат да те изместят от пътя“.
— Кой е бил Корнфорд?
— Кембриджски класицист от края на 19 век, повлиян от Фройд и Фрейзър. Нали знаеш идеята на Фройд за примитивното общество като едно племе, в което синовете убиват бащата, когато остарее и стане импотентен и отнемат жените му? В съвременното академично общество те отнемат субсидиите ти за научни изследвания. И жените ти също така, разбира се.
— Това е много интересно — каза Пърс. — Напомня ми за „Ритуал и романс“ на Джеси Уестън.
— Да, това е същата основна идея. Освен дето в легендата за Граала героят успява да излекува безплодието на царя. Във фройдиската версия старият бива погубен от децата си. Което ми изглежда по-реално.
— Значи затова се поддържате с джогинг?
— Да, затова се поддържам с джогинг. Да покажа, че още не съм за изхвърляне. Пък и моите амбиции още не са задоволени. Преди да се пенсионирам искам да стана най-високоплатеният професор по английски в света.
— Колко високо платен?
— Не знам. Точно това ми поддържа тонуса. Най-високо издигнатите в тази професия не са хич словоохотливи за заплатите си. Може би аз вече съм най-високоплатеният професор по английски в света, без да подозирам. Всеки път, когато заплаша да напусна щата Юфория, вдигат заплатата ми с пет хиляди долара.
— Значи ли, че искате да се преместите, професор Зап?
— Ни най-малко, просто ги възпирам да ме смятат в кърпа вързан. Няма смисъл да се местиш от един университет в друг в наши дни. Беше време, когато така се напредваше. Имаше много ясен йерархичен ред сред различните учебни заведения и успехът се измерваше с позиция на тази стълба. Възприето бе, че всички най-интересни хора са концентрирани в малкото институции като Харвард, Йейл, Принстън и тем подобни, и за да влезеш в играта, трябва да си на едно от тези места. Това вече не важи.
— Не важи ли?
— Не. Дните на изолирания университет отминаха. Те принадлежат на една остаряла технология — ж. п. линии и печатарски машини. Искам да кажа, погледни този университет — той дава представа за цялата работа: тежката мозъчна индустрия.
Бяха достигнали едно високо място, което предоставяше панорамна гледка към университета на Рамидж с издигащата се над всичко камбанария (претенциозно копие на наклонената кула в Пиза, направено от червени тухли), граничещ от едната страна с озеленените улици, по които Пърс беше вървял предната вечер, а от другата — с фабрики и гъсто разположени еднакви сиви къщи. Железопътна линия и воден канал разделяха на две мястото, което бе покрито със струпани големи постройки в разнороден стил от тухла и бетон. Морис Зап изглеждаше доволен, че намери извинение да спрат за момент, докато разгледат пейзажа.
— Разбираш ли какво имам предвид? — каза задъхано той, като замахна широко с ръка в презрителен жест. — Този университет е огромен, тежък, монолитен. Тежи около един милиард тона. Усеща се тежестта на тези сгради, притискащи земята. Погледни библиотеката — построена е като огромен склад. Цялото място говори: „Тук се съхранява знанието. Ако го искаш, трябва да дойдеш вътре и да го вземеш.“ Е, това не върши работа вече.
— Защо? — Пърс потегли отново в лек галоп.
— Защото — каза Морис Зап, неохотно последвал го — информацията е много по-компактна в съвременния свят, отколкото е била. Така е и с хората. Ergo, вече не е необходимо да складираш информация в една сграда или да държиш най-добрите учени, събрани на куп в един университет. Има три неща, които направиха революция в академичния живот през последните двайсет години, макар че много малко хора осъзнават този факт: реактивните самолети, директните телефонни връзки и ксерокса. В наши дни вече не се налага учените да работят в едно и също учебно заведение, за да контактуват помежду си: те си телефонират или се срещат на международни конференции. И не им се налага с часове да се ровят из библиотечните рафтове за данни: всяка книга или статия, която е интересна, се ксерокопира и се чете вкъщи. Или в самолета, на път за следващата конференция. Аз работя предимно в къщи или в самолетите, поне напоследък. В университета ходя рядко, колкото за лекциите си.
— Това е много интересна теория — каза Пърс. — И доста успокояваща, защото нашият университет има много малко сгради и почти никакви книги.