Наследницата на Монтоя

Вниманието на матроната се пренесе върху Кристофър.

— Чудесно е, че сте сред нас, Ваша светлост! Какви се струва нашият град? За човек, свикнал с Лондон, ние сигурно сме много скучни.

— В никакъв случай, госпожо! Страната ви е възхитителна. Надявам се да се запозная с нея още по-добре.

Дамата се засмя превзето.

— Най-вече дамите са възхитителни.

— О, Ваша светлост, вие ни ласкаете!

Маги успя да сподави смеха си, когато Кристофър я поведе към дансинга, за да танцуват.

— Цял куп глупости! Защо приказвате такива неща?

— Светските разговори си имат определена формула, Маги. Особено с жените. Честността и истината нямат нищо общо с онова, което човек казва. Тъй като всеки знае, че останалите лицемерят, то не вреди на никого.

— Струва ми се ужасно сложно.

— Между другото вие танцувате много добре.

— Отново светско лице… лице…

— Лицемерие.

— Точно така беше! Още едно от тях, нали?

— Не. Всъщност моят комплимент за вашето танцуване беше искрен.

Лицето й почервеня.

— Краката на господин Скарбъроу все още не са оздравели от първия урок, който ми даде. Свикнала съм да танцувам сама, а не с друг човек.

— Правите го много добре.

— Да танцуваш с някого всъщност не е чак толкова трудно — призна Маги.

Не беше трудно, но бе силно смущаващо — по-смущаващо, отколкото си бе представяла. Усещаше прекалено силно топлината на тялото му. Близостта му я разсейваше и тя се спъва няколко пъти. Най-лошото беше, че не знаеше накъде да гледа — лицето му изпълваше съзнанието й.

Музиката спря. Кристофър се усмихна без обичайната саркастична извивка. Неочаквана топлина заля сърцето на Маги.

— Наистина изглеждате прекрасна тази вечер.

Маги видя преценката на мъжа в очите му и разбра, че това не е светско лицемерие. Сега той не мислеше, че тя е евтина уличница, установи Маги. Съзнанието за това и даде чувство за сила.

Кристофър Талбът беше нещо специално. Желанията му бяха толкова прикрити, че тя можеше единствено да се досеща за тях. Самообладанието и контролът му я изкушаваха да проникне през неговата резервираност и да го съблазни. Тази вечер гардът му беше снижен достатъчно, за да покаже, че и той има същите желания като останалите мъже.

— Би ли желала по време на следващия танц да поседнем? — попита я той. — Ще донеса нещо за пиене.

— Да, моля.

— Ще се върна след минутка.

Маги се запъти към редицата столове край стената. Модните обувки стискаха краката й, а от копринените чорапи й беше горещо. Колко добре би било да може да събуе обувките си и да походи боса по хладния паркет! Но предполагаше, че такова поведение би било действително неприлично за една дама.

Все още бе твърдо решена да се държи добре, когато усети полъх на хладен свеж въздух в задушната бална зала. Огледа се. Някой току-що беше влязъл в помещението, но не през фоайето. Едва сега тя забеляза стъклените двойни врати по продължение на едната от стените. Зад тях се виждаха някакви растения.

Обхваната от любопитство, Маги прекоси залата и надникна във вътрешната градина. Виждаше част от полянка сред малки цъфнали дървета: Отвори стъклената врата. Ухание на черешов цвят нахлу заедно със свежия хладен въздух. Пролетни треви подаваха нежни листа над кафява зимна шума Маги огледа залата за Кристофър: Той явно се бе отклонил от задачата си да донесе нещо за пиене и бе потънал в разговор със самия Хорас Тейбър. Тя погледна с копнеж към градината: Обувките я убиваха, краката я боляха. Капка пот се стичаше по гърба й изпод тежките й коси. Прохладният уханен въздух от градината витаеше примамливо около нея; Не можеше да има нищо лошо в това да си отдъхне за момент от задухата в препълнения с хора салон, реши Маги.