Нежният измамник
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният измамник». Краткое содержание книги:
— Вероятно просто не искам да ужиля онзи, който е донесъл захарта — отговори пресипнало тя.
— Очарователно. Но защо смяташ, че ще ме засегнеш? Не знаеш ли, че пчелата губи жилото си при първата битка?
— О, не исках да кажа това, но очевидно мисля и вместо вас.
— Освен това — продължи той и гласът му омекна — ти съвсем не си защитена в обятията ми. Макар че, ако помня добре, това ти харесва.
Той говореше за голотата й. Под тънката батистена нощница и лекия халат прозираха очертанията на младото, гъвкаво тяло. Това беше вярно, но тя нямаше намерение да му отстъпи победата, като признае, че се чувства почти гола в обятията му.
— Със сигурност не съм искала да ви предизвикам ненужно.
— Може би междувременно си проумяла какви могат да бъдат последствията? Във всеки случай нито мъжете, нито външните условия са все едни и същи. Човек трябва да се нагажда според променящите се обстоятелства.
— Не разбирам за какво говорите — промълви упорито тя.
— О, мисля, че разбираш. Повечето жени разпознават инстинктивно различните типове мъже. А аз съм на мнение, че има моменти, в които известна форма на предизвикателство е тъкмо на мястото си.
Анжелика го изгледа сърдито.
— Не ставайте смешен! — изфуча тя. — Никой от двама ни не е в подходяща форма.
Рейнолд се засмя и този път смехът му беше искрен. Напрежението изчезна от лицето му, прегръдката му стана мека и нежна. Той се обърна към двойната врата, която водеше към галерията, и рече:
— Е, може би си права. Понякога е по-добре да оставиш на мира медоносната пчела.
Щом Анжелика се настани на един от плетените столове, Естел се появи на стълбата с голяма табла в ръце. Зад нея пристъпваше Тит Жан, камериерът на Рейнолд. Вероятно името му произхождаше от френската дума „petit“ — малък. Във всеки случай той съвсем не беше малък, а същински великан и огромният супник се губеше в едрите му лапи. Анжелика често беше чувала дълбокия му глас в голямата зала или в стаичката за преобличане между нейната спалня и тази на Рейнолд, но не беше имала случай да го види. Видът му загатваше за произход от някой средноамерикански остров.
Мъжът й се усмихна приветливо и кимна с глава. Тъмните му очи я огледаха с интерес, после се отправиха въпросително към господаря.
Икономката обаче не му остави време да задава въпроси, а веднага му намери работа в подреждането на масата. Изпрати го за забравените салфетки, после за сребърната кофичка, в която се охлаждаше виното, накрая поиска и кърпа, за да покрие хрупкавия хляб в кошчето. Само след минути въздухът се изпълни с ухание на супа от морски дарове. Масата беше осветена само с две свещи в сребърен свещник.
Рейнолд наблюдаваше внимателно приготвянето на вечерята. Всичко вървеше точно според плана. Накрая кимна в знак на съгласие и двамата прислужници побързаха да се оттеглят. Когато остана сам с Анжелика, той я погледна изпитателно над пламъчето на свещта.
— Готово — промълви с усмивка той. — Не позволявай присъствието ми да ти развали апетита. Моля те, нахрани се добре.
Анжелика посегна към лъжицата и я завъртя в ръката си, но бързо я остави обратно. Когато заговори, гласът й издаваше неприкрито раздразнение:
— Защо? Защо правите това?
— Мислех, че ще ти е приятно да се поразвлечеш малко. — Рейнолд разгъна салфетката и я сложи на скута си.
— И за какво ще разговаряме?
— За всичко, което ни хрумне — отговори той, стараейки се да прикрие яда си. — Опитвам се да не те смущавам, но смятам, че е време да свикнем един с друг и да заживеем като нормално семейство. Сметнах, че общата вечеря не е лошо начало.
— Нормално семейство — повтори тихо тя.
— Мисля, че всеки разбира значението на тези думи — отговори той.
— Не. Вие например не го разбирате.
Тя го погледна и като откри страха в погледа й, Рейнолд изпита срам.
— Толкова ли се страхуваш от мен? — попита спокойно той. — Не мога да ти обещая, че ще бъда идеален съпруг, но ще положа всички усилия и ще бъда колкото се може по-отзивчив. Ще разбереш, че се задоволявам с малко и че мога да бъда искрен и великодушен.
— Да не искате да кажете… че няма да се чувстваме обвързани един с друг?
— Това е нещо, което времето ще покаже — отговори замислено той.
— Аз исках да кажа… — започна отчаяно тя.
— Много добре знам какво искаше да кажеш. Отговорът е не. Не мога да ти обещая, че няма да поддържаме интимна връзка. Такъв живот не е за мен.
— Значи искате наследник?
Рейнолд втренчи поглед в зачервеното й, трескаво лице. Можеше просто да се съгласи с нея и да забрави темата или пък да навлезе в подробности. Въпросът беше как по-малко да я уплаши. Не знаеше какво би трябвало да стори. Най-добре да се осланя на чувствата си.