Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 13 14 15 16 17 18 19 20 21 ... 56
Перейти на страницу:

След ул. „Клементина“ отбелязвам галантерийния магазин на Братя Пипеви и по-нагоре, гдето е сега Италианската банка, магазина на Ганчо Гаврилов, фабрика за мобели (бивша къща Иван Бруха).

Така завършвам с чаршията, такава, каквато тя беше преди петдесет години. Сигурно съм пропуснал някои фирми, но годините ще ме извинят.

На югоизточния ъгъл на празното място около Буюк джамия в едно малко здание се помещаваше столичната община, но скоро тя се премести на ъгъла на ул. Левски и Градската градина, бившето здание на Доктор Цачев, гдето е и днес. Тогава то беше малко едноетажно гевгирено здание. По-късно издигнаха още един етаж и прибавиха двете крила, едното към бившата Народна банка, сега Български кредит, другото към Градската градина.

Срещу днешната централна поща в едно старо здание се помещаваше девическата гимназия. После тя беше продължена в допълнителното здание, гдето сега е телефонната централа, срещу общината. Ето защо гимназистите на обед и в 4 часа след пладне обичаха да минават по днешната ул. Гурко, за да хвърлят поглед (ох, съвършено невинен поглед!) към двата реда прозорци на днешната телефонна централа — тогава девическа гимназия — на тези прозорци се показваха дузини млади, жизнерадостни момински руси, чернооки засмени главички. И въпреки че тогавашните нрави не ни позволяваха ни най-малкия свободен жест или закачка с дума, и че цялата идилия се състоеше в мълчаливо и няколкократно минаване по улицата и отправяне на пламенни погледи отдолу нагоре, все пак директорът на гимназията Кутинчев ни забрани да минаваме пред девическата гимназия. Заповедта завършваше със следното предупреждение: „Оня ученик, който бъде заловен, че минава пред девическата гимназия на обед и към 4 часа, ще бъде изключен за един месец.“ И все пак имаше смелчаги, които нарушаваха тази заповед.

От срещната страна на Общината, гдето днес е зданието на Гендович, зад нисък стобор, в паянтова къщичка живееше българският държавник Петко Каравелов с двете си дъщери Мери и Лора и живата и днес негова съпруга Екатерина Каравелова. В тази къща е преживяна една голяма част от нашата нова история, особено тая от епохата на детронирането на Княз Александър Батемберг.

Юч Бунар

От банския площад по ул. Пиротска се отиваше към предградието Юч Бунар, прекръстено по-късно „Три Кладенци“, което за софиянци и днес остава познато под старото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния булевард Хр. Ботев, гдето е и женският пазар. По него време кварталът Юч Бунар се населяваше от бедната класа и най-вече от евреите. Юч Бунар беше синоним на еврейската беднотия. Малки едноетажни паянтови или гевгирени къщички, разделени една от друга с големи дворища и празни места за строеж, с множество кръчмички, мутафчийници18, сарачи, опинчари и малки еврейски дюкянчета, наредени по главната прашна или много кална улица. Бидейки най-низката част на София, този квартал беше нехигиеничен и въпреки всички подобрения, които се направиха, въпреки многото постройки и кооперации, той си остана на втори план. В този квартал и днес остана да живее само непретенциозното население.

На големия мегданлък около новопостроената църква Св. Никола Ючбунарски, гдето е днес хубавата градинка с паметника на убитите през първата световна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото забавление на ючбунарци.

Като куриоз на квартала ще спомена кръчмата Сивия Кон. Тя се намираше на ъгъла на улиците Нишка и Средна Гора. Неин стопанин беше бае Вуче Фурмата. Същинското му име беше Манол Гьорев Вучев, но софиянци, които обичаха прякорите, бяха го кръстили бае Вуче Фурмата, защото много обичаше да яде фурми и винаги имаше пред себе си този южен плод. Кръчмата му се славеше със своите хубави вина и се посещаваше от видни софиянци, мераклии на хубаво вино. Голяма част от клиентите му бяха чиновници от Б. Н. Банка, както и много офицери. Между офицерите ще спомена тогавашните капитани Бендерев (наскоро починал) и Маринов (генерал и баща на нашия пълномощен министър в Париж, също генерал). Бае Вуче Фурмата притежаваше хубав и удобен файтон, каран от два сиви коня. Оттам и името на кръчмата. Този файтон е бивал често реквизиран за нуждите на княз Батемберг. Със същия файтон по-късно капитаните Бендерев и Маринов са заминали за Перник, за да подготвят преврата и свалянето на княз Батемберг.

вернуться

18

Мутафчийница — от тур. mutaf — мутафчия „козинар; който тъче и приготвя предмети от козина“.

1 ... 13 14 15 16 17 18 19 20 21 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)