Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Морякът изгледа Джедеон Спилет, сякаш искаше да му каже: „Ако остане на вас, няма да ядем скоро печено!“, но премълча.
Но Сайръс Смит не отговори нищо. Изглежда, че въпросът за огъня много малко го занимаваше. Той потъна известно време в размишления.
— Да оставим настрана континент ли е, или остров — каза Джедеон Спилет, — къде мислите, Сайръс, че ни е захвърлил ураганът?
— Право да си кажа, не зная — отвърна инженерът, — но може да се предположи, че сме сред Тихия океан. И наистина, когато напуснахме Ричмънд, духаше североизточен вятър, а и самата му сила показваше, че не е променил посоката си. Ако той е духал непрестанно от североизток към югозапад, ние сме прелетели над щатите Северна и Южна Каролина, Джорджия, Мексиканския залив, тясната част на самото Мексико и една част от Тихия океан. Смятам, че балонът не е изминал по-малко от шест-седем хиляди мили и ако вятърът е изменил с половин румб посоката си, той ни е понесъл над Менданския архипелаг или над островите Помоту, или пък, ако скоростта му е била по-голяма, отколкото предполагам, ние сме стигнали самата Нова Зеландия.
Ако, напротив, сме попаднали на някой пуст остров в Полинезийския архипелаг, а това може би ще разберем горе, от високия връх, който се издига на запад, тогава ще гледаме да се настаним така, като че ли ще останем тук завинаги!
— Завинаги! — извика дописникът. — Вие казвате завинаги, драги Сайръс?
— По-добре да погледнем веднага на нещата от най-лошата им страна и да оставим доброто само да ни изненада — отвърна инженерът.
— Добре казано! — забеляза Пенкроф. — Трябва да се надяваме също, че този остров, ако е остров, не е настрани от пътя на корабите! Инак сме загубени!
— Но утре, господин Сайръс — попита Хърбърт, — ще бъдете ли в състояние да понесете умората от изкачването?
— Надявам се — отвърна инженерът, — но при едно условие, че бай Пенкроф и ти, момчето ми, излезете умни и опитни ловци.
— Господин Сайръс — обади се морякът, — щом става дума за дивеч, ако бях така положителен, че като се върна, ще мога да го опека, както съм положителен, че ще го донеса…
— Донесете, донесете, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит.
Решиха инженерът и дописникът да прекарат деня в Комините, за да разгледат крайбрежието и горното възвишение. А в това време Наб, Хърбърт и морякът щяха да се върнат в гората, за да докарат още дърва и да пипнат каквото животно или птица им падне подръка.
И тръгнаха към десет часа сутринта: самоувереният Хърбърт, веселият Наб и Пенкроф, който си мърмореше под носа:
— Ако сваря огън вкъщи, като се върна, то самата мълния ще трябва да го е запалила!
И тримата изкачиха брега и като стигнаха завоя на реката, морякът се спря и попита двамата си другари:
— Ловци ли ще бъдем първо, или дървари?
— Ловци — отвърна Хърбърт. — Ето Топ вече дири.
— Да бъдем тогава ловци — съгласи се морякът. — После ще се върнем за дърва.
След тия думи Хърбърт, Наб и Пенкроф откъртиха три тояги от стеблото на една млада ела и тръгнаха след Топ, който подскачаше сред високата трева.
Да се оправиш сред тая гъста гора, без никаква пътечка, беше доста трудно. И морякът от време на време означаваше пътя, като пречупваше някои и други клонки, които лесно щяха да се забележат. Може би сгреши, че не тръгна срещу течението на реката, както бяха постъпили с Хърбърт при първия им излет, защото след цял час път не се беше мярнал никакъв дивеч. Топ тичаше под сведените клонки, но дигаше само птици, които бяха неуловими. Не се виждаха дори курукуси и навярно морякът щеше да се принуди да се върне в оная блатиста местност в гората, където беше уловил така сполучливо тетрасите.
— Ех, Пенкроф — подхвърли с лека насмешка Наб, — ако това е всичкият дивеч, който обещахте на господаря ми, няма да има нужда от много огън, за да се опече.
— Търпение, Наб — отвърна морякът, — ще се върнем с дивеч, но друго не зная!
— Нямате ли доверие в господин Смит?
— Имам.
— Но не вярвате, че ще запали огън, нали?
— Ще повярвам, когато дървата пламнат в огнището.
Слънцето още не се бе издигнало на зенита. Продължиха да търсят дивеч и Хърбърт направи полезно откритие — видя едно дърво с плодове, които се ядяха. То беше кедров бор с много вкусни ядки, на голяма почит в умерените климати на Америка и Европа. Ядките бяха напълно узрели и Хърбърт ги показа на двамата си другари, които си похапнаха от тях.
— Е — каза Пенкроф, — алги вместо хляб, сурови миди вместо месо и борови шишарки за десерт, така се хранят хора, които нямат нито клечица кибрит в джоба си!
— Топ не е на същото мнение… — извика Наб и изтича към един храсталак, където Топ беше изчезнал със силен лай. Лаят на кучето се смесваше с някакво необикновено грухтене.