Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
А инженерът, отпаднал от пренасянето, все още спеше дълбок сън и засега не можеха да прибегнат към неговото умение. По неволя вечерята щеше да бъде много оскъдна. И наистина, изяли бяха всички тетраси и нямаше никаква възможност да опекат друг дивеч. А и курукусите, с които се бяха запасили, ги нямаше. И тъй трябваше да помислят какво ще правят.
Най-напред пренесоха Сайръс Смит в средния коридор. Там успяха да му нагласят постеля от останалите горе-долу сухи алги и водорасли. Дълбокият сън, който го беше овладял, щеше да възстанови бърже силите му навярно по-добре и от обилната храна.
Но студът се засили и за нещастие нямаха възможност да се борят с него.
Морякът, явно притеснен, гледаше на всяка цена да запали огън. И Наб му помагаше усилено. Той беше намерил малко сух мъх и като започна да чука две камъчета, изкара искри. Но мъхът, който се палеше много мъчно, не хвана, а и искрите не бяха от нажежен камък и нямаха силата на искрите, които се получават, когато се чука стомана о обикновен кремък. И опитът им не сполучи.
Тогава Пенкроф се опита да търка като диваците две сухи дървета едно о друго, макар че нямаше никакво доверие в тоя начин за получаване на огън. Разбира се, ако неговите движения и движенията на Наб се бяха превърнали според новите теории в топлина, можеше да кипне котелът на цял параход! Но нищо не излезе. Дърветата се затоплиха, нищо друго, и то много по-малко от нашите герои.
След цял час мъки Пенкроф, плувнал в пот, захвърли ядосан дърветата.
— Вместо да ме уверяват, че диваците палят така огън — рече той, — по-добре да разправят, че зимата е лято! По-скоро ще си запаля ръцете, като ги търкам една о друга!
Морякът грешеше, като отричаше тоя способ. Известно е, че диваците палят дърветата с бързо търкане. Но всяко дърво не може да се запали и, после, народът казва, че „всяка работа си иска майстора“, а Пенкроф, изглежда, не беше „майстор“ в случая.
Лошото настроение на Пенкроф не трая дълго. Хърбърт прибра двете дървета, които той захвърли, и залегна да ги търка здравата. Силният моряк не можа да се сдържи и щеше да се пръсне от смях, като гледаше усилията на юношата да сполучи там, където той се беше провалил.
— Търкай, момчето ми, търкай! — рече той.
— Търкам, търкам — отвърна засмян Хърбърт, — но единственото ми желания е и аз да се постопля, а не да зъзна, и скоро ще се загрея като тебе, Пенкроф!
…На другия ден, 28 март, към осем часа сутринта, когато инженерът отвори очи и видя край себе си своите другари, които го дебнеха да се събуди, първите му думи пак бяха:
— Остров или континент?
Ясно, че тая мисъл не му излизаше от ума.
— Ех, не знаем нищо, господин Смит — отвърна морякът.
— Още ли не знаете?
— Не! Но ще узнаем — добави Пенкроф, — когато вие ни разведете из страната.
— Аз щях да умра по-скоро от изтощение — отвърна Сайръс Смит. — Приятели, малко храна и всичко ще ми мине. Имате огън, нали?
Не му отговориха веднага на тоя въпрос. След малко Пенкроф каза:
— За съжаление нямаме огън или по-скоро нямаме вече огън, господин Сайръс!
И морякът разказа какво се беше случило предния ден. Той поразвесели инженера, като му разправи случая с единствената клечка кибрит и несполучливия опит да запалят огън по дивашки.
— Ще обмислим — отвърна инженерът, — ако не намерим нещо като прахан…
— Какво? — попита морякът.
— Какво, ще си направим кибрит.
— Химически ли?
— Химически!
— Та това е най-лесната работа — обади се дописникът, като потупа моряка по рамото.
Пенкроф не намираше тая работа за толкова проста, но не възрази.
Всички излязоха. Времето се беше оправило. Ясно слънце изгряваше над морето и позлатяваше с лъчите си призматичните грапавини на грамадната стена.
Инженерът хвърли бърз поглед наоколо си и седна на една канара.
Другарите му го гледаха, без да продумат. Сайръс Смит скръсти ръце и каза:
— И така, приятели, вие още не знаете дали съдбата ни е хвърлила на някой остров, или на континент?
— Не, господин Сайръс — отвърна момчето.
— Ще узнаем утре — продължи инженерът. — А дотогава няма какво да се прави.
— Има! — възрази Пенкроф.
— Какво?
— Да запалим огън — каза морякът, на когото тая мисъл също не излизаше из ума.
— Ще запалим, Пенкроф — отвърна Сайръс Смит. — Като ме пренасяхте видях на запад някаква планина, която се издига високо над местността. Утре ще се изкачим на върха й и ще видим тая земя остров ли е, или континент. А дотогава няма какво да се прави.
— Има! Огън! — каза пак упоритият моряк.
— Добре де, ще запалим огън! — възрази Джедеон Спилет. — Малко търпение, Пенкроф.