Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
В седем и половина сутринта пътниците с тояга в ръка напуснаха Комините. Според Пенкроф най-добре беше да тръгнат по познатия вече път през гората, а да се върнат по друг път. Той беше и най-прекият път към планината. И те свиха на юг, тръгнаха по левия бряг на реката и се отбиха от него там, където тя завиваше на югозапад.
В десет часа спряха за малко да си поотдъхнат. Като излязоха от гората, планинските възвишения изникнаха пред погледа им. Планината се състоеше от два корпуса.
Трябваше да се изкачат на върха на втория корпус, а билото на разклоненията беше навярно най-удобният път, който щеше да ги изведе дотам.
— Вулканична почва — беше казал инженерът и другарите му, които вървяха след него, се заизкачваха лека-полека по склона на едно разклонение — лъкатушен и следователно по-лесно проходим, той извеждаше на първото възвишение.
Като започнаха да се изкачват по първите възвишения, Хърбърт забеляза стъпки, които показваха, че наскоро са минавали грамадни животни, хищници или други зверове.
— Тия зверове може да не ни отстъпят доброволно владенията си — забеляза Пенкроф.
— Какво от това! — възрази дописникът, който беше ходил вече на лов за тигри в Индия и за лъвове в Африка. — Ще гледаме да се отървем от тях. Но засега да бъдем нащрек!
По обед, когато спряха да похапнат под широката сянка на китка борове, край малък ручей, който образуваше водопад, бяха още на половината път от първото възвишение и навярно щяха да го изкачат чак привечер.
Тук морето се разстилаше по-широко, но вдясно погледът, ограничен от острия югоизточен нос, не можеше да определи дали брегът не се съединяваше чрез някакъв рязък завой с някоя невидима още суша. Вляво погледът обхващаше още няколко мили на север. Но на северозапад, там, където бяха пътниците, се изпречваше хребетът на чудно отсечено разклонение, което сякаш беше грамадната основа на главния корпус. И нищо още не можеше да се предположи по въпроса, който Сайръс Смит искаше да разреши.
Когато излязоха от горичката, изкачиха стотина стъпки по много стръмен склон, като се подигаха един друг и си подаваха гръб, и стигнаха вулканична местност, осеяна с много малко дървета. Животните, които се навъртаха по тия височини — срещаха се дири от животни, — навярно бяха със здрави крака и гъвкав гръбнак, диви кози или сърни. Видяха няколко от тях, но Пенкроф не ги нарече така, а изведнъж извика:
— Овци!
Всички се спряха на петдесет крачки от шест едри животни със здрави рога, извити назад и плоски към върха, с вълнисто червеникаво руно.
Не бяха обикновени овци, а една порода, особено разпространена в планинските области на умерените климати. Хърбърт ги нарече муфлони.
— Имат ли бутове и пържоли? — запита морякът.
— Да — отвърна Хърбърт.
— Е, тогава са овци! — възрази Пенкроф.
Животните, застанали неподвижни сред базалтовите отломки, гледаха зачудени, сякаш за първи път виждаха двукраки, и то хора. После изведнъж се изпоплашиха, заскачаха от скала на скала и изчезнаха.
— Довиждане! — викна подире им Пенкроф, и то толкова смешно, че Сайръс Смит, Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб се разсмяха от сърце.
Продължиха да се изкачват.
Само петстотин стъпки деляха преселниците от възвишението, където искаха да се изкачат, за да пренощуват, но тия петстотин стъпки се превърнаха в повече от две мили поради криволиците, които трябваше да опишат. Нямаха, тъй да се каже, почва под краката си. Склоновете бяха понякога толкова стръмни, че клетниците се плъзгаха по втвърдената лава. Свечеряваше се малко по малко и вече беше мръкнало, когато Сайръс Смит и другарите му, капнали от седемчасово уморително изкачване, стигнаха върха на първия корпус.
Тогава стана дума да се настанят и да възстановят силите си, като най-напред вечерят, а после преспят. Основите на това планинско възвишение бяха скали, сред които лесно намериха къде да се приютят. Нямаше достатъчно гориво. Но можеха да си запалят огън и с мъха и сухите храсти, които се мяркаха тук-таме по върха. Заудряха кремъка, изгорялата кърпа се запали от искрите и скоро благодарение на Наб, който духаше здравата, сред скалите пламна буен огън.
Вечеряха с останалото месо от кабиая и няколко дузини борови ядки. Нямаше още шест и половина, когато се нахраниха.
Тогава Сайръс Смит намисли да разгледа в полумрака кръглото скалисто подножие на горния планински конус. Преди да си поотпочине, той искаше да разбере дали това подножие може да се заобиколи в основата си, ако нямаха възможност да се изкачат на самия връх по стръмните му склонове.