Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Оттогава до момента, в който се видял заобиколен от приятелите си, не помнеше повече нищо.
— Но все пак — забеляза Пенкроф — навярно сте били изхвърлен на брега и сте намерили сили да дойдете дотук, щом Наб е открил следи от стъпките ви!
— Да… навярно… — отвърна замислен инженерът. — Има ли още следи от тия стъпки?
— Да, господарю — отвърна Наб, — тук, при входа, на гърба на самата дюна, на едно място, запазено от вятъра и от дъжда. Другаде бурята ги е заличила.
— Пенкроф — каза Сайръс Смит, — вземете обувките ми и вижте следите отговарят ли напълно на тях.
Морякът изпълни желанието на инженера. Той и Хърбърт, водени от Наб, отидоха до мястото, където бяха стъпките, а в това време Сайръс Смит казваше на дописника:
— Тук са станали необясними неща!
— Необясними наистина! — отвърна Джедеон Спилет.
— Но да не се занимаваме сега с това, драги Спилет, ще поговорим по-късно.
След миг морякът, Наб и Хърбърт се върнаха в пещерата.
Нямаше никакво съмнение. Обувките на инженера отговаряха напълно на запазените следи. Значи по пясъка бяха отпечатани стъпките на Сайръс Смит.
— Е — каза той, — аз съм забравил, аз не помня, а не Наб, както предположих преди малко! Ходил съм като сомнамбул, без да съзнавам какво правя, и Топ със своя инстинкт ме е довел тук, след като ме е избавил от вълните… Тука, Топ! Ела тук, кучето ми!
Прекрасното животно скочи с лай при господаря си, който го гали до насита.
Съгласете се, че избавлението на Сайръс Смит можеше да се обясни само по този начин и цялата слава в случая се падаше на Топ.
По обед Пенкроф попита Сайръс Смит дали могат вече да го пренесат, а Сайръс Смит, вместо да отговори, стана с усилие, което подчертаваше твърдата му воля. Но трябваше да се опре на моряка, защото щеше да падне.
— Добре! Добре! — каза Пенкроф. — Дайте носилката на господин инженера.
Донесоха носилката. Напречните клони бяха настлани с мъх и дълги треви. Положиха Сайръс Смит и тръгнаха към брега, Пенкроф от едната страна на носилката, Наб — от другата.
Към пет и половина малкият отряд стигна гранитната стена, а след малко — Комините.
Всички спряха и оставиха носилката на пясъка. Сайръс Смит спеше дълбоко и не се събуди.
Крайно изненадан, Пенкроф установи, че вчерашната буря беше преобразила местността. Имаше големи срутвания. Грамадни скали лежаха на пясъка, а дебел килим морски треви и водорасли застилаше целия бряг. Явно беше, че морето, след като бе заляло островчето, беше стигнало до подножието на грамадния гранитен зид.
Почвата пред входа на Комините беше дълбоко изровена от жестоките пристъпи на вълните.
Някакво предчувствие мина през ума на Пенкроф. Той се втурна в коридора.
Излезе почти веднага и застана неподвижен, втренчил поглед в другарите си.
Огънят беше угаснал. Измокрената пепел се беше превърнала в кал. Изгорялата кърпа, която трябваше да замести праханта, беше изчезнала. Морето бе проникнало чак в дъното на коридорите и бе обърнало всичко наопаки — разрушило беше цялата вътрешност на Комините.
Глава IX
Джедеон Спилет, Хърбърт и Наб разбраха с няколко думи какво беше положението. Случката, която можеше да има много тежки последици — така поне смяташе Пенкроф, — подейства най-различно на другарите на почтения моряк.
Наб, всецяло отдаден на радостта си, че е намерил своя господар, не слушаше или по-скоро не искаше и да чуе какво казваше Пенкроф.
Хърбърт, изглежда, споделяше донякъде опасенията на моряка.
А дописникът, като чу думите на моряка, отговори простичко:
— Да си призная, Пенкроф, все ми е едно!
— Но, господин Спилет…
— Нали Сайръс е тук? — прекъсна го дописникът. — Нашият инженер е жив! Той ще намери начин да ни запали огън! Но с какво?
— С нищо.
Какво можеше да възрази Пенкроф? Нищо, защото всъщност и той споделяше доверието, което другарите му имаха в Сайръс Смит. За тях инженерът беше малък свят, една съкровищница от всички човешки познания, от целия човешки ум! Все едно да си със Сайръс на един пуст остров или без Сайръс — в най-промишления град на Щатите. Където беше той, имаше всичко. Където беше той, нямаше отчаяние. Ако някой кажеше на тия добри хорица, че ще изригне вулкан и ще унищожи тая земя, че тая земя ще потъне в бездната на океана, щяха да му отговорят невъзмутимо:
— Сайръс е тук! Кажете на Сайръс!