Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Вместо това използва другата си ръка, за да увеличи скоростта, с която се премятаха по склона. Миг по-късно се удари в изпречил се на пътя му дънер и се претърколи встрани. Не посмя да спре, пък и нямаше как — гоблинът отново връхлетя отгоре му и те пак се затъркаляха надолу по билото, този път обаче през глава. Младежът бързо съзря предимството, което тази промяна му даваше, и като протегна ръка, застопори меча си на земята.
Гоблинът нямаше как да реагира и връхлетя право отгоре му, с цялата сила на устрема си.
Острието потъна дълбоко в тялото на скверното създание и то ожесточено заразмахва ръце и крака, гърчейки се като извадена на сухо риба. В началото Елбраян се мъчеше да се предпази от ударите му, ала щом видя, че това не помага, премина в настъпление и като стисна меча си с две ръце, яростно го развъртя във всички посоки.
На пътя им се изпречи поредното дърво и те се блъснаха в него с все сила. Гоблинът спря да се мята, а Елбраян, останал без дъх, едва не изгуби съзнание. Подобна слабост обаче беше немислима в, такъв момент и като тръсна глава, той издърпа меча си от тялото на гнусното създание и започна да нанася удар след удар. След малко изпълзя изпод затисналото го гоблиново туловище и, заслепен от ужас, продължи да забива оръжието си където свари. Най-сетне спря, осъзнал, че съществото отдавна е мъртво и повече не може да го нарани. Изтощението го заля като вълна и той падна на колене, мъчейки се да си поеме дъх.
Немощният стон, разнесъл се зад него, му помогна да дойде на себе си и той се втурна нагоре по склона.
— Студено! — едва-едва прошепна Карли.
Елбраян коленичи и много внимателно докосна върха на копието, чудейки се дали да го извади. Погледна към момчето и се приготви да издърпа острието с едно бързо движение.
Ала Карли беше мъртъв.
Пони се втурна да бяга, ала се препъна и падна. Ужасена, тя пролази на четири крака. Гоблинът беше зад нея, сигурно вече бе вдигнал копие и се прицелваше в гърба й. Крещейки от ужас, тя някак си успя да се добере до ъгъла на къщата, свърна зад него и се хвърли по очи на земята. Миг по-късно осъзна, че е невредима и побърза да скочи на крака.
Недалеч оттам баща й, Томас Олт, издърпа камата си от мъртвото тяло на гоблина и то рухна в прахта. Томас обаче не му обърна внимание — изпълнен с няма молба, погледът му беше прикован към ъгъла, зад който се бе скрила дъщеря му. Единственото, което искаше, за което се молеше, на което отчаяно се надяваше, бе тя да избяга, да намери начин да се спаси.
Беше направил всичко, което зависеше от него, оттук нататък беше безсилен. Усети как половин дузина копия се забиват в гърба, в хълбока, в бедрото му; миг по-късно чу и стъпките на приближаващите гоблини.
Молеше се само Пони да се спаси.
Елбраян тъкмо се канеше да поеме към селото, когато забеляза някакво раздвижване между дърветата, откъм които беше дошъл Карли. Сигурен бе, че това не са неговите приятели, инстинктивно усещаше, че те всички са мъртви. Много внимателно, той се отдалечи от тялото на Карли и се скри зад един висок бор.
Не след дълго измежду дърветата се показаха седем гоблина. Грозен смях и дюдюкане проехтяха във въздуха, когато гнусните създания видяха трупа на момчето; още по-силно се разсмяха, когато се натъкнаха на убития си другар.
Елбраян копнееше да изскочи от прикритието си и да се нахвърли отгоре им, да ги съсече до един, да им отмъсти за всичко, което бяха причинили на близките му. Разумът обаче надделя над сляпата ярост и той ги остави да отминат, после предпазливо се запромъква след тях, стиснал кървав меч в окървавената си десница, надявайки се някой от тях да се отдели от групата.
Междувременно димът, който се виеше над селото, беше станал още по-тежък и гъст. Писъците като че ли бяха поотслабнали, ала докато прекосяваше едно място, откъдето видимостта беше по-добра, Елбраян забеляза, че щуращите се насам-натам фигурки са все така многобройни.
Не можеше да има никакво съмнение — с Дъндалис беше свършено, всички — приятелите му, родителите му, Пони — всички те бяха обречени до един.
Въпреки това, Елбраян не намали крачка, нито пък се отклони от пътя си. Скръбта като че ли не можеше да го докосне вече, логиката бе изгубила смисъла си, сълзите му бяха пресъхнали. Знаеше единствено, че ще слезе в селото и ще убие всеки гоблин, който срещне.
Труповете бяха навсякъде, на всеки ъгъл виждаше издъхващи хора. Не разбираше как така още не са я заловили, ала докато се промъкваше из сенките, хвърляни от горящите къщи, прекрасно осъзнаваше, че късметът всеки момент може да й изневери. Отдавна бе престанала да се надява, че би могла да спаси когото и да било. Единственото, което искаше сега, бе да избяга, да се махне колкото се може по-далеч оттам.