Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— О, не, този път няма! — изревах аз. — Не и този път. Ти знаеш ли какво ти е? Завиждаш!
Главата на Кръмли едва не се откъсна от врата му. Той се извъртя.
— Какво?
Ръката му посегна към пистолета, който не си беше на мястото.
— И… и… и… — заекнах аз. — Никога няма да успееш!
Наглостта ми едва не го събори. Главата му се изви и той ме изгледа остро над покрива на колата.
— В какво няма да успея?
— Каквото си се заловил да правиш, ти — няма — да — го — постигнеш!
Изведнъж млъкнах, поразен. Не си спомням да съм крещял така на ни един човек. В училище бях първи страхопъзльо. Щом някоя учителка стиснеше устни, прибелявах от притеснение. Обаче сега…
— Докато не се научиш… — продължих унило, усещайки как по лицето ми плъзва червенина, — да… ъ-ъ-ъ… да слушаш стомаха, а не главата си.
— „Норман Рокуел8 — Философски съвети за вятърничави ченгета“. — Кръмли се отпусна върху колата, сякаш тя бе единственото на света, което го задържаше да не се строполи. От устните му изригна кикот, който той запря с ръка и каза приглушено: — Продължавай.
— Ти не желаеш да слушаш.
— Мило дете, отдавна толкова не съм се смял.
Устата ми се заключи. Затворих очи.
— Хайде, давай — настоя Кръмли, този път по-дружелюбно.
— Ами просто — продължих отчетливо — още преди години осъзнах, че колкото повече разсъждавам, толкова по-лошо пиша. Всички си мислят, че непрестанно трябва да си напъваш ума. Не, аз се оставям да чувствам, написвам го така, пак се отпущам да чувствам, пак си го написвам, а после, чак в края на деня, разсъждавам върху написаното. Мисленето идва след това.
По лицето на Кръмли заигра странна светлина. Той наклони глава, огледа ме, после я наклони обратно също както маймуна в зоологическата наднича през пръчките на клетката и се чуди какво ли е странното същество пред нея.
А сетне, без нито дума, без смях, без усмивка, просто се вмъкна на седалката, хладнокръвно врътна ключа, запали, леко натисна газта и бавно, бавно потегли.
След десетина метра удари спирачка, позамисли се, даде на заден, надвеси се през прозореца да ме огледа и викна:
— Господи боже, Исусе Христе! Да го вземат дяволите. Доказателства.
При което тъй бурно изтеглих дясната си ръка от десния джоб, че едва не го отпрах.
Накрая протегнах юмрук и разтворих разтреперани пръсти.
— Ето ги! — заявих. — Ти знаеш ли какво е това? Не. Аз знам ли какво е? Да. Зная ли кой е старецът? Да. Ти знаеш ли го как се казва? Не.
Кръмли оброни глава върху кръстосаните си на кормилото ръце. Въздъхна.
— О кей, слушам те.
— Това тук — казах, впил очи в боклуците на дланта си — са мънички А-та и дребнички Е-та, и ситни С-та. Азбуки, букви, продупчени, за различни влакове и трамвайни линии. Понеже се возиш в кола, ти от години си забравил какво са, а понеже аз, откакто съм слязъл от ролковите кънки, непрекъснато слизам и се качвам в трамваи, до гуша съм заринат в тези билетни конфети.
Кръмли вдигна глава, но много бавно, не искаше да издаде любопитството и нетърпението си.
Продължих:
— Този именно старец, долу от билетната каса, неспирно си тъпчеше джобовете с тия неща. Обсипваше с конфетите народа по Нова година или пък през юли9 и крещеше „Честит празник!“ Когато те видях да обръщаш джобовете на стария нещастник, веднага разбрах кой е той. Сега да кажеш нещо?
Възцари се продължително мълчание.
— По дяволите. — Кръмли сякаш потъна в молитва, затворил очи, както аз ги бях затворил миг преди това. — Бог да ми е на помощ. Влизай.
— Какво?
— Влизай, ти казвам! Сега ще ми докажеш думите си. За идиот ли ме вземаш?
— Да. Искам да кажа — не. — Рязко отворих вратата, борейки се с левия си юмрук в левия джоб. — Нося ти и това друго нещо — водорасли, — оставени пред вратата ми нощеска, и…
— Млъквай и хващай картата.
Колата подскочи напред.
Така се метнах вътре, че едва не си счупих врата.
Елмо Кръмли и аз се вмъкнахме в тютюневите ухания на вечния тавански здрач.
Кръмли се вторачи в празното място между старците, облегнати един на друг като разсъхнати ракитови столове.
Пристъпи, протегна ръка и им показа изсъхналите азбучни конфети.
Старците вече два дни бяха размишлявали над празната седалка помежду им.
— Кучи син — прошепна единият.
— Щом едно ченге ми показва такова нещо — тихо изрече другият, примигвайки при вида на спитените хартийки, — измъкнал го е значи от джобовете на Уили. Искате да дойда и да го разпозная ли?
Другите двама се отдръпнаха от оня, който заговори, сякаш бе изрекъл нещо нечисто.
8
Известен американски илюстратор. Б.пр.
9
Четвърти юли е националният празник на САЩ. Б.пр.