Тревожна кръв [bg]

Бурните води, дъждът и безмилостният вятър, които ги посрещнаха, си бяха съвсем реални и все пак битката на Страйк и Луси да се доберат до Сейнт Моус притежаваше странния ефект на сън. И двамата знаеха, че в края му ги чака смърт; и двамата бяха решени, че успеят ли да заварят Джоун жива, ще останат с нея, докато умре.

Дърветата наоколо се огъваха и пукаха, докато бързаха по магистралата. Трябваше да заобикалят широки езера, които доскоро бяха представлявали поле, и това ги отклоняваше с километри от пътя им. На два пъти се натъкнаха на пътни блокади и им бе наредено от гневни полицаи да обърнат назад. С упорство продължиха напред и в един момент изминаха осемдесет километра, за да осъществят реален напредък от трийсет. Слушаха всяка осъвременена климатична прогноза и им ставаше все по-ясно, че в някакъв момент ще се наложи да изоставят джипа. Дъжд обливаше колата, силният вятър отделяше чистачките от стъклата, братът и сестрата се редуваха да шофират, водени от едничка цел и временно забравили всички други грижи.

Страйк бе изненадан и благодарен, когато кризата му разкри една различна Луси, също както болестта бе му представила различна Джоун. Сестра му беше изцяло фокусирана върху онова, което трябваше да бъде направено. Дори шофирането ѝ беше различно без тримата ѝ шумни синове на задната седалка, които се въртяха и подритваха, ако пътуването траеше повече от двайсет минути. Забравил бе колко оправна и практична можеше да бъде Луси, какво търпение и решимост бе способна да прояви. Спокойствието ѝ рухна едва когато на петдесет километра от Сейнт Моус наводненията и падналите дървета бяха направили пътя непроходим. Докато Луси седеше отпусната над волана и плачеше, скрила лицето си в длани, Страйк излезе от джипа, застана под дърво, за да се заслони от неспирния дъжд, възползва се от възможността да запали цигара и позвъни на Дейв Полуърт, който бе в готовност да им се притече на помощ.