Тревожна кръв [bg]

– Докато работеше за Страйк ли?

– Да – потвърди Робин и спря да се смее. – Чуй, за снощи...

– Беше ми приятно снощи – прекъсна я Макс.

– Не може да го казваш сериозно.

– Напълно сериозен съм. Беше много полезно за изграждането на образа ми. Той има излъчването на истински голям мъж, от тия, дето не им минават глупости, не мислиш ли?

– Тоест държи се като гадняр?

Макс се засмя и вдигна рамене.

– Много по-различен ли е, когато е трезвен?

– Да – отвърна Робин. – Ами... и аз не знам. Не е чак такъв гадняр. – И преди Макс да е успял да попита още нещо за Страйк, побърза да каже: – За готвенето ти беше прав обаче. Беше фантастично. Много ти благодаря, добре ми дойде да хапна.

След като разчисти, Робин се върна долу и взе душ, преди да се преоблече за вечерната си смяна. Оставаше ѝ още час, докато смени Хъчинс, затова седна на леглото и взе да пише вариации на името Пол Сачуел в Гугъл. Пол Л Сачуел. ЛП Сачуел. Пол Ленард Сачуел. Лио Пол Сачуел.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя погледна екрана. Беше Страйк. След миг или два прие обаждането, но не каза нищо.

– Робин?

– Да.

– Можеш ли да говориш?

– Да – отвърна отново тя и насочи очи към тавана, а сърцето ѝ заби по-бързо.

– Обаждам се да се извиня.

Робин беше толкова смаяна, че не каза нищо няколко секунди. После прочисти гърло и попита:

– Спомняш ли си изобщо за какво има да се извиняваш?

– Ъъ... да, струва ми се – отговори Страйк. – Аз... нямах предвид да намесвам онова. Трябваше да си дам сметка, че не е тема, която ти би искала да се обсъжда по време на вечеря. Не ми хрумна.

Най-сетне очите на Робин се напълниха със сълзи.

– Добре – каза тя, като се помъчи да прозвучи небрежно.

– Съжалявам също, че бях груб с брат ти и приятелите му.

– Благодаря ти – каза Робин.

Последва мълчание. Навън дъждът продължаваше. После Страйк попита:

– Илза обаждала ли ти се е?

– Не – отвърна Робин. – А Ник на теб?

– Не.

Отново мълчание.

– Значи, всичко е наред между нас? – осведоми се Страйк.

– Да – каза Робин и се зачуди истина ли беше това.

– Ако съм те приемал за даденост – изрече Страйк, – искрено съжалявам. Ти си ми най-добрата.

– О, да го вземат дяволите, Страйк – подсмръкна Робин, като изостави преструвките, че не плаче.

– Какво?

– Ти просто... адски вбесяващ си.

– Защо?

– Да кажеш това. Сега.

– Не за пръв път го казвам.

– Всъщност е за пръв път.

– Казвал съм го на други хора.

– Аха – възкликна Робин, като вече плачеше и се смееше едновременно и посягаше за носни кърпички. – Ама не е същото, като да го кажеш на мен.