Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
При това положение дойде този път Коледа. Малкият Йохан следеше с разтуптяно сърце наближаването на тия несравними дни по един календар, листата на който се късаха всеки ден; този календар му беше приготвила Ида и на последния, лист имаше нарисувана елха.
Тия признаци се умножаваха. Още след първия неделен ден от декември върху стената в бабината трапезария се появи шарена рисунка на дядо Коледа в естествена величина. Една заран Хано завари покривката на леглото, килимчето пред него и дрехите си посипани с шумолящ златен варак. По-късно, след няколко дни, когато папа след пладне лежеше на дивана във всекидневната и прелистваше вестника, а Хано тъкмо четеше в сбирката „Палмови листа“ от религиозния поет Герок стихотворението за Аендорската магьосница, съобщиха — редовно като всяка година, но и този път съвсем неочаквано, — че е дошъл някакъв „старец“ и „пита за момчето“. Казаха да заповяда и старецът влезе с провлечени стъпки. Беше облечен в дълъг кожух с козината навън, покрит със златен варак и изкуствен сняг, а на главата носеше също такъв космат калпак; по лицето му имаше черни резки, а по огромната му бяла брада и по неестествено дебелите вежди бяха забодени лъскави, тесни и тънки метални ивици. И сега като всяка година той заяви с твърд глас, че тази торба — метната на лявото му рамо — била отредена за добри деца, които редовно се молели богу, и че в нея имало ябълки и златни орехи; от друга страна обаче, гази пръчка — вързана за дясното му рамо — била за лоши деца... Този старец беше дядо Коледа. Естествено не чак толкова истинският — може би не беше никой друг освен бръснаря Венцел, облякъл обърнатия кожух на папа, — но ако изобщо можеше да съществува дядо Коледа, той беше именно такъв. Ето защо Хано и тази година — искрено разтърсен и само веднъж или дваж прекъснат от някакво нервно, донякъде несъзнателно изхлипване — каза наизуст молитвата „Отче наш“ и после му разрешиха да бръкне в торбата за добри деца, която впрочем старецът после изобщо забрави да си прибере.
Започна коледната ваканция, мина криво-ляво благополучно и онзи миг, когато папа прочете училищното свидетелство, което неизбежно трябваше да се дава и по Коледа. Голямата зала беше вече тайнствено заключена, на масата се появиха марципани и кафяви козунаци, вън в града Коледа беше вече започнала. Валеше сняг, нахлу мраз и в резливия, ясен въздух по улиците се понесоха познатите меланхолии мелодии на италианските латернаджии с черни мустаци и кадифени палта, пристигнали за празниците. Във витрините блестяха коледните изложения. Около високия готически фонтан на пазарния площад се разгърна шареният и забавен коледен пазар. Гдето и да отидеше, заедно с уханието на докараните за продан елхи човек вдишваше аромата и на празника.
Най-сетне настъпи вечерта на двадесет и трети декември, а заедно с нея и раздаването на подаръците в залата у дома, на улица „Фишергрубе“; това раздаване на подаръци беше предназначено само за най-близките и представляваше само начало, откриване, пролог, защото консулшата беше запазила строго истинския Бъдни вечер за цялото семейство. Ето защо късно след пладне на двадесет и четвърти в стаята с пейзажите се събраха всички участници на четвъртъчната трапеза, а освен тях още Юрген Крьогер от Висмар и Тереза Вайхброт с мадам Кетелсен,
Старата дама, облечена в рокля от тежка коприна на сиви и черни ивици, с румени страни и разпалени очи, обгърната от нежния парфюм „Пачули“, посрещаше гостите, които полека-лека пристигаха. При всяка, от тия мълчаливи прегръдки златните й гривни иззвънтяваха тихо. Тази вечер тя беше в неизказана възбуда, не говореше и непрекъснато трепереше.
— Боже мой, мамо, ти зъзнеш! — каза сенаторът, като влезе с Герда и Хано. — Всичко ще мине приятно както винаги.
Тя целуна тримата и пошепна:
— В чест на Исуса... И после, моят мил покоен Жан...
Наистина благочестивата програма, установена от покойния консул за това домашно тържество, трябваше да бъде поддържана; и чувството на отговорност за достойното протичане на вечерта, която трябваше да бъде изпълнена от настроението на дълбока, сериозна и съкровена радост, я тласкаше неспирно насам-натам — от колонната зала, гдето вече се събираха момченцата от детския хор при църквата „Света Богородица“, в трапезарията, гдето Рикхен Северин довършваше подреждането на елхата, и на масата с подаръците, после чак вън в коридора, гдето вече чакаха, плахи и смутени, неколцина чужди стари хорица, бедняци, които също щяха да получат подаръци, и накрая пак в стаята с пейзажите, гдето само с един поглед отстрани укоряваше за всяка лишна дума и звук. Беше толкова тихо, че се чуваха звуците на далечна латерна, които — нежни и чисти като звуци на свирещ часовник — стигаха дотук от някаква заснежена улица. Защото, макар че в стаята седяха или стояха прави около двадесет души, тишината беше по-голяма, отколкото в църква и настроението — както сенаторът съвсем предпазливо пошушна на вуйчо си Юстус — напомняше донякъде погребение.