Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Ахеос, който очевидно си беше подготвил хаплива реплика, изглежда реши, че е по-добре да я преглътне.
— Прав си, разбира се — каза вместо това той. — Ще отида при моите хора и ще им разкажа какво съм видял. Не съм сред първенците на народа си, камо ли от водачите, но ще направя необходимото думите ми да бъдат чути.
По всичко личеше, че е казал каквото има да казва, и Стенуолд вече се обръщаше към останалите, когато Ахеос продължи:
— Бих искал племенницата ти Челядинка да дойде с мен.
В последвалото мълчание гласът на Скуто изведнъж изскочи на преден план, разпределяйки кварталите и териториите между агентите. Колкото до групичката около Стенуолд обаче, думите на молецоида все още ехтяха силно в ушите им.
— Не! — извика Тото. Беше извадил инстинктивно меча си наполовина от ножницата и това промени всичко. Тисамон настръхна моментално, а Тиниса откри, че на свой ред е посегнала към рапирата си. Стенуолд размахваше трескаво ръце да ги усмири, с пълното съзнание, че Скуто е млъкнал насред изречението и гледа изпод вежди към тях.
— Това е немислимо — каза на Ахеос той. — Как изобщо ти хрумна да искаш подобно нещо?
— Защото ще помогне — отвърна Ахеос. — От мен се очаква да ги убедя, че трябва да помогнат на народа ви за наше собствено добро, и смятам, че ще е полезно за каузата ни, ако представя Челядинка на нашите старейшини, майстор Трудан. Това ще помогне. Те трябва да я видят.
— Не си го и помисляй дори! — сопна се Тото. — Нито за Че, нито за когото и да е от нас!
— Ще я убият — вметна Тиниса.
— Не, няма — възрази Ахеос. — Наистина ли смятате, че гостоприемството ни е толкова чуждо? Не съдете за нас по критериите на този безсрамен град. Ако я заведа с мен в Тарн, Че ще е в безопасност. Не мога да гарантирам, че ще я посрещнат с отворени обятия, но нищо лошо няма да й се случи.
— Въпреки това отговорът ми е отрицателен — каза твърдо Стенуолд. — Не желая да споря по въпроса. Няма да рискувам живота на племенницата си…
— Чичо Стен. — Когато най-после успя да се намеси, в гласа на Че имаше толкова стомана, че всички млъкнаха и впериха очи в нея. — Спомняш ли си последния път, когато се опита да ме задържиш далеч от опасността?
Той я гледаше и мислеше за дългата поредица от случайности, отвели я от пътническия салон на „Небесен“ до занданите в Мина.
— Ти какво… да не искаш да отидеш с него?
Че преглътна, събирайки куража си.
— Ти си преди всичко учен, чичо. Кажи ми, като учен, колцина от нашия народ са имали шанса да видят с очите си залите на молецородните? Можеш ли да посочиш поне един наш съвременник?
— Че, нито ти, нито някой от нас може да предвиди какво те чака там. Всеки град и всеки народ има свои правила за гостоприемство, правила, които всеки град и всеки народ от време на време нарушава. С което не искам да обидя никого, но е факт.
— Имам доверие на Ахеос — заяви тя. — И ако мога да помогна с нещо вместо да седя тук и да си клатя краката, ще го направя без колебание. Ти не знаеш, чичо Стен, какво преживях откакто се разделихме в Колегиум. Бях беглец, участвах в битки, бях робиня и затворничка. Вързаха ме на маса за мъчения, дори ударих шамар на един осороден офицер. Вече не съм просто студентката Челядинка, която трябва да държим под похлупак. Отивам с него. Длъжна съм.
Стенуолд въздъхна издълбоко и скръбно някак, сякаш оплакваше неотвратимия ход на времето, чието колело се е завъртяло, докато той е гледал другаде. Чу Тото да настоява бурно, че не бива да пуска Че, но сигурно и той разбираше, че това вече не зависи от Стенуолд.
— Върви — каза й той. — Но искам да си отваряш очите на четири. Права си. Макар да си моя племенница, макар да си част от малкото ми семейство, ти си войник в тази война, а рискът е постоянен спътник на войниците.
След като се стъмни, Ахеос изведе Че от града по най-късия маршрут, после поеха по периферията му, сякаш молецоидът нямаше търпение да се махне от сянката на Хелерон. Скоро подминаха големите преносими хангари, където кипеше подготовката за последната отсечка от релсовия път между Хелерон и Колегиум — Железния път, както го наричаха — и където метален ритъм отмерваше всяка изминала минута от деня и нощта до изтичането на крайния срок.
Вървяха към планините. На открито зрението на Че отслабваше с разстоянието и макар земята пред краката й да прозираше в оттенъци на сивото, планините все така тънеха в мрак като черни силуети, накъсващи звездното небе.