Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
После реши, че тази гора не й харесва. Всъщност всички гори не й харесваха, нощем поне. Отвсякъде долитаха звуци — на малки и на не толкова малки неща, — а при всяка нейна стъпка разни други неща се кривяха и скърцаха. Но закачуленият силует на Ахеос си проправяше решително път напред и да изостане би било още по-зле.
А после Тисамон спря и Че видя, че закривеното острие стърчи от ръката му. Не го беше видяла кога е сложил ръкавицата си.
— Върнах се — заговори Ахеос на въздуха и на дърветата. — Вие ме познавате и вашата сила все още ме бележи.
Молецоидът окончателно е полудял, по това нямаше две мнения, реши Че и погледна разтревожено към Тисамон. Видя го да килва леко глава и с известно закъснение си даде сметка, че така прави човек, който слуша.
— Доведох я, защото исках да я видите — продължи Ахеос, а след кратка пауза добави: — Причините са си мои.
Стори й се, че лек вятър се надига внезапно между дърветата и разклаща листата.
— За друго не моля, а и какво бих могъл да предложа в замяна аз, който вече съм обвързан? — каза Ахеос.
Че поклати глава и посегна да го бутне по рамото за някакво обяснение. Вятърът ставаше по-натрапчив, ту по-силен, ту почти затихващ на неравни интервали. Сякаш от нищото пръстите на Тисамон се свиха около китката й и дръпнаха ръката й от рамото на молецородния.
— Каквото ще искате от мен, искайте — изрече Ахеос, но гласът му трепереше.
И тогава тя чу. Шепотът на дърветата, шумоленето на листата, скърцането на насекоми в нощта. Десетки естествени звуци, които се сливаха в един глас. Ако се вслушаш внимателно.
„Сърце и душа, кръв и кост, ум и воля, какво би дал?“
Че изскимтя като сритано пале и ако не беше ръката на Тисамон, щеше да се свлече на земята.
„Ти се връщаш при нас, послушнико, със своята награда и своята дързост. Питаш какво ще поискаме? Върви и расти. Стани велик. Облечи робите на скрир и научи тайните. Иди до края на света, ако искаш. Но винаги помни, че си обвързан, обвързан към нас, към нашата орис, където и да идеш. Един ден, в някоя сянка, в някое огледало, в повърхността на поток ще ни видиш и ние ще поискаме своето. И този ден ще е скоро.“
— Ахеос? — измрънка Че с изтънял от уплаха глас.
— Виждаш ли ги? — попита тихо той като ловец, който не смее да отдели поглед от плячката.
— Да ги виждам? Не, но ги чувам. Чувам гласове, Ахеос. Кой говори?
— Очите ти провиждат в тъмното като моите, Че. Искам да ги видиш.
Тя се огледа трескаво, но там нямаше никой, а и никое обикновено човешко същество не би могло да вдъхне живот на глас като този.
„Тисамон“ — проговори отново горският хор, при което богомолкородният пусна ръката й и изправи гръб. Само дето между дънерите на тъмните дървета все така не се виждаше никой.
„Тисамон — повтори гласът, — променил си се откакто мина за последно оттук.“
Богомолкородният, този най-страшен мъж от всички страшни мъже, които Че беше виждала, възкликна уплашено и това я потресе повече от всичко дотук.
„Когато отиде на изток, ти беше Тисамон Кухия. Сега си Тисамон Целеустремения. Но целта ти е скрита от нас, Тисамон. Така, както е скрита и за теб самия. Какво искаш, да пратиш момичето към едно по-добро бъдеще или да стовариш на плещите й миналото?“
Тисамон не отговори, но Че виждаше, че зъбите му са оголени, а погледът му е вперен немигащо в нещо напред. Проследи погледа му и видя.
И тогава се срина и скри лице в шепи. Много бяха, двайсетина поне, и всичките бяха ужасни. Направени бяха от гладък хитин и назъбени шипове, от чвореста дървесна кора, тръни и преплетени шипки, но бяха и хора с богомолкородни черти, толкова близки до тези на Тисамон, все едно му бяха кръвни роднини. А очите им бяха огромни и вперени, вперени…
Беше ги зърнала само за миг преди да скрие лице, но образът, гледката щяха да останат с нея до края на дните й.
А после усети ръката на Ахеос върху раменете си, чу гласа му, тих и успокоителен, и впи ръце в него, защото нямаше друго, за което да се хване.
— Кои са тези? Защо ме доведе тук? Защо?
— Това е историята за призраци, която децата си разказват нощем, Че. Това е кошмарът, който остава с теб, когато се събудиш. Това е най-лошото от тъмната магия. И аз искам от теб да повярваш, Че. Трябва да повярваш.