Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Ако нещо се случи с мен — каза тя, — ще кажеш ли на Еди Уилърс в кабинета ми да даде работа на Джеф Алиън, както обещах?
— Да… Само това ли искате да направя… ако нещо стане?
Тя се замисли, усмихна се тъжно, когато го осъзна с учудване.
— Да, май това е всичко… Освен това кажи на Ханк Риърдън какво е станало и че аз съм те помолила да му кажеш.
— Добре.
Тя вдигна глава и каза твърдо:
— Но все пак не очаквам нищо да стане. Когато стигнеш в Лоръл, обади се в Уинстън, Колорадо, и им кажи, че ще съм там утре към обяд.
— Да, госпожице Тагарт.
Тя искаше да протегне ръка за сбогом, но това й се стори неадекватно. После си спомни какво беше казал той за моментите на самота. Тя извади кутията и мълчаливо му предложи една от собствените му цигари. Усмивката му беше израз на пълно разбиране, и малкото пламъче на кибритената клечка, с което запали двете цигари, беше най-здравото им ръкостискане.
Сетне тя се качи на борда и следващото, което обхвана със съзнанието си, не бяха отделни моменти и движения, а преминаването на едно-единствено движение и на една-единствена единица време — развитие, което образуваше едно цяло, като нотите на музикално произведение — от допира на ръката й до стартера, през резкия звук на двигателя, който разруши, като лавина, всякакъв контакт с времето зад нея, през кръговото движение на острие, което изчезна в крехкия проблясък на завихрения въздух, който прорязваше пространството отпред, през тръгването за пистата, през кратката пауза, последвана от скок напред, през дългото, рисковано ускоряване, което не биваше да се натъква на препятствия, по права линия, за да набере мощ с все по-голямо усилие, права линия към цел — та чак до незабележимия момент, когато земята пропада и линията, без да се прекъсва, се издига в пространството в просто и естествено движение.
Тя видя как телеграфните жици се плъзват край краката й. Земята пропадаше надолу и тя се чувстваше така, сякаш тежестта напуска глезените й, сякаш земята ще се свие до размерите на топка — на гюле от оковите на осъден, което е влачила и което е изгубила. Тялото й се люлееше, опиянено от шока на откритието, и самолетът й се тресеше заедно с него, докато земята се разгъваше отдолу с всеки тласък — откритието, че нейният живот сега е в собствените й ръце, че няма нужда да спори, да обяснява, да учи, да се моли, да се бори — само да гледа, да мисли и да действа. Земята се втвърди в широка, черна плоскост, която ставаше все по-голяма, докато тя вървеше и се издигаше нагоре. Когато погледна надолу за пръв път, светлините на летището бяха угаснали, беше останал само един прожектор, който изглеждаше като огънчето от цигарата на Келог, проблясващо за сбогом в тъмнината.
После останаха само светлините от таблото и килимът от звезди отвъд стъклото. Нищо друго не я подкрепяше — само пулсът на двигателя и умовете на хората, направили самолета. Но какво друго поддържа човека, където и да е другаде? — мислеше си тя. Курсът й беше на северозапад, по диагонал през Колорадо. Знаеше, че е избрала най-опасния маршрут, твърде дълга отсечка през най-страшната планинска бариера, но това беше най-краткият път, нависоко беше в безопасност, а и никакви планини не изглеждаха опасни в сравнение с диспечера в Брадшоу.
Звездите бяха като пяна и небето изглеждаше изпълнено с плаващо движение — движение на образуващи се мехурчета, на кръгли вълни, без развитие. Искрица светлина пробягваше по земята от време на време и изглеждаше много по-ярка от неподвижната синева отгоре. Но искрата увисваше сама, между чернотата на пепелта и синевата на гробницата, бореше се за крехкото си оцеляване, сбогуваше се и изчезваше. Бледата лента на река започна бавно да се издига от празнотата и в продължение на много време остана пред погледа й, плъзгайки се недоловимо към нея. Изглеждаше като фосфоресцираща вена, пробила кожата на земята, деликатна вена без кръв.
Когато видя светлините на някакъв град, като шепа златни монети, захвърлени в прерията — силни светлини, захранвани от електрически ток, — те изглеждаха толкова далечни, колкото и звездите, а и вече също толкова недостижими. Енергията, която ги беше запалила, си беше отишла, силата, която беше създала електроцентрали в празните прерии, беше изчезнала, и тя не знаеше как може да я върне. И все пак това бяха нейните звезди, мислеше си тя, докато гледаше надолу, това беше нейната цел, нейният прожектор, стремежът, който я подтикваше да се движи нагоре. Онова, което другите претендираха, че чувстват, когато погледнат звездите — отдалечени безопасно на милиони години, без да налагат някакво задължение за действие, а само безсмислен, суетен блясък — тя изпитваше при вида на електрическите крушки, които осветяват улиците на някакъв град. Именно земята под нея беше висотата, която искаше да достигне, и се чудеше как е стигнала до там да я загуби, кой я е превърнал в топка от веригата на осъден, която трябва да влачи през калта, кой е превърнал обещанието за величие във видение, което никога не може да бъде достигнато. Но градът отмина и тя трябваше да гледа напред, към планините на Колорадо, които се издигаха на пътя й. Малката стрелка на таблото показваше, че се издига.