Шогун

— Не се безпокой — успокои я Блакторн. — Няма значение. Намае ка?

— Усаги Фуджико, Анджин-сан.

— Значи Фуджико сан. Подай ми шишето. Додзо.

Той протегна ръка и отпи направо от гърлото на бутилката, На едри глътки, Нетърпелив да усети топлината на виното в тялото си. После съсредоточи вниманието си върху новия курс, заобиколи плитчината, за която го бе предупредил Сантяго по заповед на Родригес. Свери отново посоката спрямо бреговата линия, която беше най-сигурен ориентир, и допи топлото вино, като разсеяно се запита защо винаги го поднасяха топло и в малки количества.

Умът му се бе прояснил вече и той се усещаше достатъчно силен, стига да беше предпазлив. Ала много добре си даваше сметка, че тялото му не криеше никакви резерви, също както и на кораба вече нямаше резервни гребци.

— Саке, додзо, Фуджико-сан — подаде й той шишето и забрави за нея.

Фрегатата изпълни отлично маневрата по посока на вятъра и мина на стотина метра пред тях, забързана към брега. Вятърът донесе до слуха му неприлични ругатни, но той не си направи труда да отговори — пестеше енергията си.

— Исоги, за бога! Изоставаме!

Възбудата от надпреварата и от съзнанието, че отново командува сам — повече по силата на волята си, отколкото всъщност имаше право — се прибавяше към рядкото удоволствие, че Ябу се намира под негова власт, и това го караше да ликува.

— Ако нямаше и аз да потъна заедно с кораба, бих го фраснал в скалите само за да те погледам как се давиш, фъшкия такава! Заради добрия стар Питерзоон!

Да, но нали Ябу спаси Родригес, когато ти не можеше? Нали той те отърва от бандитите по време на нападението? И тази нощ отново се прояви като храбрец. Фъшкия е, вярно, но безстрашна фъшкия и това е самата истина.

Отново му подадоха шишето със саке.

— Домо.

Фрегатата се бе наклонила грациозно на една страна, обърната срещу вятъра, и тази гледка му достави истинско удоволствие.

— И аз дори не бих се справил по-добре — каза той на вятъра. — Но ако бях неин капитан, бих минал през лодките направо в открито море и никога не бих се върнал тук. Все ще намеря начин да я откарам у дома. Оставям Япония на японците и на тези проклети португалци, чумата да ги тръшне дано. — Ябу и капитанът го зяпаха учудени. — Макар че още ми е рано. Първо трябва да се оправя с Черния кораб и да награбя малко плячка. Пък и отмъщението къде го оставям, нали, Ябу-сан?

— На де у ка, Анджин-сан? Нан джа?

— Ичи-бан! Един път е — отвърна той и махна по посока на фрегатата. Пресуши шишето и Фуджико го пое от ръцете му.

— Саке, Анджин-сан?

— Домо, ийе.

Двата кораба се бяха приближили до струпаните рибарски лодки. Галерата се бе насочила право към прохода, оставен умишлено за минаване, а фрегатата бе направила последната си маневра и сега се обръщаше към изхода на пристанището. Вятърът се усили, тъй като излязоха от завета, а откритото море беше само на километър разстояние. Силните пориви издуха платната на фрегатата и те заплющяха като оръдейни изстрели, а водата на носа и в браздата, оставена зад нея, бурно се запени.