Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Това е безценен спомен — каза той. — Полковник Аурелиано Буендия бе един от най-великите ни мъже.
Обаче пристъпът на очовечаване не промени професионалното му държане. Пред стаята на Мелкиадес, която отново беше с катинар, Санта София де ла Пиедад прибягна до последната надежда. „Има около век, откак никой не живее в това помещение“ — рече тя. Офицерът накара да го отворят, обходи го със снопа на фенерчето и Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад видяха арабските очи на Хосе-Аркадио Втори в мига, когато мина по лицето му повеят светлина и разбраха, че това бе краят на едно мъчително нетърпение и началото на друго, което ще намери облекчение само в примирението. Но офицерът продължи да обследва стаята с фенерчето и не даде никакъв признак на интерес, докато не откри седемдесет и двете цукала, натрупани в шкафовете. Тогава запали светлината. Хосе-Аркадио Втори седеше върху ръба на нара, готов да излезе, по-тържествен и замислен отколкото всякога. В дъното бяха лавиците с разшити книги, пергаментовите свитъци, чистата и подредена работна маса и все още свежото мастило в мастилницата. Имаше същата чистота на въздуха, същата прозирност, същата неуязвимост за прах и разрушението, които позна Аурелиано Втори в детството си и които само полковник Аурелиано Буендия не можа да долови. Но офицерът се заинтересува единствено от цигулката.
— Колко души живеят в тази къща? — попита той.
— Петима.
Офицерът очевидно не разбра. Спря погледа си в пространството, където Аурелиано Втори и Санта София де ла Пиедад продължаваха да виждат Хосе-Аркадио Втори, и последният също си даде сметка, че военният го гледа, без да го вижда. После загаси светлината и залости вратата. Когато заговори на войниците, Аурелиано Втори разбра, че младият военен бе видял стаята със същите очи, с които я видя полковник Аурелиано Буендия.
— Вярно е, че никой не е идвал в тази стая поне един век — рече офицерът на войниците. — Там трябва да има даже кобри.
Щом се затвори вратата, Хосе-Аркадио Втори беше уверен, че войната е свършила. Преди години полковник Аурелиано Буендия му бе говорил за омаята на войната; и се бе помъчил да я покаже с безброй примери, изведени от собствения му опит. Беше му повярвал. Но в нощта, когато военните го гледаха, без да го видят, докато мислеше за напрежението от последните месеци, за мерзостта на затвора, за суматохата на гарата и за натоварения с мъртъвци влак, Хосе-Аркадио Втори стигна до заключение, че полковник Аурелиано Буендия не е бил повече от измамник или простак. Не разбираше, че са му били нужни толкова много думи, за да обясни какво се чувствува на война, щом една-единствена дума стигаше: страх. В стаята на Мелкиадес, напротив, закрилян от свръхестествената светлина, от шума на дъжда, от усещането, че е невидим, той намери покоя, който не бе имал нито за миг а предишния си живот, и единственият страх, който остана, беше да не го заровят жив. Разказа това на Санта София да ле Пиедад, която му носеше всеки ден храна, и тя му обеща, че ще се бори да е жива и отвъд своите сили, за да се увери, че ще го заровят мъртъв. Извън всякаква боязън, Хосе-Аркадио Втори тогава се посвети да преповтаря много пъти пергаментите на Мелкиадес, и то с толкова по-голямо удоволствие, колкото по-малко ги разбираше. Привикнал към шума на дъжда, който след два месеца се превърна в нова форма на тишината, неговата самота бе смущавана единствено от влизанията и излизанията на Санта София де ла Пиедад. Затова я помоли да оставя храната върху перваза на прозореца и да тури катинар на вратата. Останалите от семейството го забравиха. Включително Фернанда, която нямаше нищо против да го остави там, щом узна, че военните са го видели, без да го познаят. След шестмесечно заключване, нали военните си бяха отишли от Макондо, Аурелиано Втори махна катинара, търсейки някого, с когото да разговаря, докато отмине дъждът. Откак отвори вратата, почувствува се нападнат от зловонието на цукалата, които бяха поставени върху пода и всичките по много пъти използувани. Хосе-Аркадио Втори, погълнат от козина, безразличен към разредения от отвратителни пари въздух, все тъй четеше и препрочиташе неразбираемите пергаменти. Беше озарен от серафимски бляськ. Едва-едва повдигна поглед, когато усети да се отваря вратата, ала на брат му бе достатъчен оня поглед, за да види в него повторена непоправимата участ на прадядото.