Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Човек не би могъл да си представи по-безутешно шествие. Бяха сложили ковчега върху волска кола, над която построиха навес от бананови листа, ала натискът на дъжда беше толкова силен и улиците толкова затлачени, че на всяка крачка колелата затъваха и навесът без малко да се разпердушини. Струите тъжна вода, падащи върху ковчега, полека-лека наквасваха знамето, което бяха сложили отгоре му и което беше всъщност мръсното от кръв и барут знаме, отхвърлено от най-достойните някогашни бойци. Върху ковчега бяха положили и сабята с пискюли от мед и коприна, същата, която полковник Херинелдо Маркес провесваше на закачалката в салона, за да влезе незащитен в шивалнята на Амаранта. Зад колата, някои боси и всички с панталони до коляно, цамбуркаха из калта последните оцелели от Нерландската капитулация, хванали в една ръка бастун от естествено усукан корен и в друга венеца от обезцветени под дъжда изкуствени цветя. Появиха се като някакво недействително видение по улицата, която все още носеше името на полковник Аурелиано Буендия, и на минаване всички изгледаха къщата и завиха край ъгъла на площада, където трябваше да поискат помощ, за да измъкнат заседналата кола. Урсула бе накарала Санта София де ла Пиедад да я отнесе до вратата. Проследи толкова внимателно неволите на погребението, че никой не се усъмни, че го вижда, най-вече защото вдигнатата й ръка на архангел вестител се движеше заедно с кандилканията на колата.
— Сбогом, Херинелдо, синко — извика тя. — Поздрави моите хора и им кажи, че щег се видим, когато спре да вали.
Аурелиано Втори й помогна да се върне в леглото и със същата хлапащина, с която винаги се отнасяше към нея, я попита за значението на нейните прощални думи.
— Вярно е — рече тя. — Чакам само да отмине дъждът и да умра.
Състоянието на улиците разтревожи Аурелиано Втори. Късно загрижен за участта на своите животни, той си метна едно навосъчено платно и отиде в дома на Петра Котес. Завари я на двора, във вода до пояс как се мъчи да извлече някакъв конски труп. Аурелиано Втори й помогна с една греда и Огромното вонливо тяло се претъркулна и бе отмъкнато от калния порой. Откак започна дъждът, Петра Котес не бе правила нищо друго, освен да разчиства двора си от умрели животни. Първите седмици пращаше бележки на Аурелиано Втори да вземе спешни мерки, а той бе отговорил, че нямало за какво да бързат, че положението не било обезпокояващо, че щели да намислят нещо, когато престанело да вали. Заръча да му кажат, че оградените пасбища се наводняват, че добитъкът бяга към високите земи, където няма какво да яде и го дебнат тигърът и чумата. „Няма какво да се прави — отговори й Аурелиано Втори. — Други ще се родят, когато престане да вали.“ Петра Котес ги бе видяла да умират на купове и едва смогваше да насича ония, които затъваха. Видя с глухо безсилие как потопът безмилостно унищожава състояние, което някога хората имаха за най-голямото и най-устойчивото в Макондо и от което оставаше само зловонието. Когато Аурелиано Втори реши да отиде да види какво става, намери само конския труп и едно дръгливо муле сред развалините от конюшнята. Петра Котес го видя да идва без изненада, без радост, нито озлобление, и само си позволи иронично да се усмихне.
— На добър час! — рече тя.
Беше остаряла, само кости, и очите й на месоядно животно бяха станали тъжни и кротки от толкова гледане на дъжда. Аурелиано Втори престоя повече от три месеца в дома й не защото тогава се чувствуваше по-добре там, отколкото в своето семейство, а защото му бе нужно всичкото това време, за да вземе решението отново да си метне парчето навосъчено платно. „Нямаме бърза работа — каза, както бе казал в другата къща. — Да почакаме да спре в близките часове.“ В течение на първата седмица привикна с разрушенията, нанесени от времето и дъжда в здравето на неговата държанка, и полека-лека започна да я вижда каквато си беше преди, припомняйки си за своите ликуващи безчинства и за умопомрачаващата плодовитост, която нейната любов предизвикваше в животните, и отчасти от любов, и отчасти от изгода една нощ на втората седмица я събуди с настоятелни ласки. Петра Котес не трепна. „Спи спокойно — промърмори тя. — Вече времената не са за такива работи.“ Аурелиано Втори се видя в огледалата на тавана, видя гръбнака на Петра Котес като наниз от макари, навървени на връзка повехнали нерви, и разбра, че тя има право не заради времената, а заради тях самите, които вече не бяха за такива работи.