Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Когато Хосе-Аркадио Втори се пробуди, лежеше по гръб в мрачините. Осъзна, че пътува в някакъв безкраен мълчалив влак и че косата му е сплъстена от засъхналата кръв и че го болят всички кости. Доспа му се непоносимо. Готов да спи дълги часове, далеч от ужаса и страхотиите, той се натъкми върху страната, която по-малко го болеше, и едва тогава откри, че е легнал върху мъртъвците. Във вагона нямаше свободно пространство, с изключение на главния коридор. Навярно бяха изминали часове след клането, защото труповете имаха температурата на гипса есенно време и твърдостта на вкаменена пяна, а които са ги поставяли във вагона, са имали време да ги подредят в ред и посока, както се превозват банановите гроздове. Мъчейки се да избяга от кошмара, Хосе-Аркадио Втори се помъкна от вагон на вагон към началото на влака, и под светкавици, избухващи между дървените летви на минаване през заспалите селища, виждаше мъртвите мъже, мъртвите жени, мъртвите деца, които щяха да бъдат изсипани в морето като развалени банани. Разпозна само една жена, която продаваше разхладителни напитки на площада, и полковник Гавилан, който все още държеше намотан на ръката си колана с тока от морелско сребро66, с която понечи да си отвори път през суматохата. Когато стигна до първия вагон, скочи в тъмнината и остана проснат в ямата чак докато влакът отмина. Това беше най-дългият, който е виждал някога, с почти двеста товарни вагона и по един локомотив на всеки край и трети в средата. Не носеше никаква светлина, дори червените и зелени сигнални лампи, и се плъзгаше с нощна и потайна бързина. Върху вагоните се виждаха тъмните очертания на войници със заложени картечници.
След полунощ се изля пороен дъжд. Хосе-Аркадио Втори не знаеше къде е скочил, но знаеше, че върви ли в посока, обратна на влака, ще стигне Макондо. След повече от тричасово ходене, изквасен до кости, с ужасно главоболие, различи първите къщи под светлината на съмването. Привлечен от миризмата на кафе, влезе в някаква кухня, където една жена с дете на ръце се беше навела над печката.
— Добро утро — каза изнемогнал. — Аз съм Хосе-Аркадио Втори Буендия.
Произнесе цялото име, буква по буква, за да се убеди, че е жив. Добре и стори, защото жената бе помислила, че е някакво привидение, когато видя на вратата оваляната мрачна фигура, с изпоцапани от кръв глава и дрехи, и докосната от тържествеността на смъртта. Познаваше го. Занесе Одеяло да се загърне, докато се сушат дрехите на печката, стопли му вода да си промие раната, която беше само разкъсване на кожата, и му даде чиста пелена да си превърже главата. После му поднесе чаша кафе без захар, както й бяха казали, че го пият Буендиовци, и разгърна дрехите до огъня.
Хосе-Аркадио Втори не продума, докато не доизпи кафето.
— Трябва да бяха около три хиляди — измърмори той.
— Какво?
— Мъртвите — поясни. — Трябва да бяха всички, които се намираха на гарата.
Жената го измери с жалостив поглед. „Тук не е имало убити — каза тя. — От времената на чичо ти, полковника, не се е случвало нищо в Макондо.“ В три кухни, където спира Хосе-Аркадио Втори преди да стигне в къщи, му казаха същото: „Не е имало убити.“ Мина през площадчето на гарата и видя масите с фританги, натрупани една върху друга, но и там не намери никаква следа от клането. Улиците бяха пусти под упорития дъжд и къщите затворени, без следи от вътрешен живот. Единствената човешка вест беше първото клепало за богослужение. Подвикна пред вратата на къщата на полковник Гавилан. Бременна жена, която бе виждал много пъти, затвори вратата под носа му. „Замина — рече тя уплашена. — Върна се в своя край.“ Главният вход на теления кокошарник беше охраняван, както винаги, от двама местни полицаи, които изглеждаха от камък под дъжда, с мушамени дъждобрани и шлемове. В своята странична уличка антилските негри пееха хорово съботните псалми. Хосе-Аркадио Втори прескочи дворната ограда и влезе в къщи през кухнята. Санта София де ла Пиедад едва повиши глас. „Да не те вижда Фернанда — каза. — Преди малко ставаше.“ Сякаш изпълнявайки мълчаливо съглашение, тя отведе сина си в стаята с цукалата, стъкми му разнебитения нар на Мелкиадес и в два часа, докато Фернанда спеше подиробедната си почивка, му подаде през прозореца чиния с храна.
66
От град Морелия, столица на щата Мичоакан в Мексико.