Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
„Бокалът на Пелипа“: една гостилница, която Диниван бе споменал. Държеше я жена, някога била монахиня в ордена на света Пелипа — Тиамак не можа да се сети за името й, — която все още обичаше да говори за теология и философия. Моргенес отсядаше там, когато пътуваше във Вран, тъй като харесваше стопанката и нейния непочтителен, но мислещ ум.
От тези спомени Тиамак се пооживи. Може би Диниван щеше да дойде в гостоприемницата! Или още по-добре, може би самият Моргенес бе отседнал там, което щеше да обясни защо последните съобщения на Тиамак до дома на стареца в Хейхолт не бяха получили отговор. Какъвто и да бе случаят, когато предложеше имената на приятелите си Носители на свитъка вместо пари, сигурно щеше да си намери легло и състрадателно ухо в „Бокала на Пелипа“!
Все още объркан от треската, но вече с по-обнадеждено сърце, Тиамак отново затласка крехката лодка по мазните зелени канали на Кванитупул.
Странният глас в главата на Саймън продължи да говори. Магията му го държеше като в уютен затвор, пленен от заклинание, което не можеше да разруши. Унасяше се, все едно всеки момент щеше да заспи, но беше и някак нащрек, като човек, който само се преструва, че дреме, докато враговете му правят планове в другия край на стаята. Не се събуди, но и не заспа. Гласът продължаваше да говори и думите му извикаха прекрасни и ужасни образи.
„… И въпреки че ти си тръгна, Хакатри — към смъртта или към Крайния запад, не знам със сигурност, — ще ти кажа тези неща, тъй като в действителност никой не знае начина, по който времето тече по Пътя на сънищата, нито къде може да блуждаят мислите, които са били насочени към люспите на Великия червей или към другите Свидетели. Може да се окаже, че на това място… или по това време… ще чуеш тези думи и ще научиш за семейството и народа си.
Освен това изпитвам огромна нужда просто да говоря с теб, любимия ми син, въпреки че отдавна те няма.
Знаеш, че брат ти обвини себе си за твоето ужасно нараняване. Когато най-после ти замина на запад в търсене на успокоение за сърцето си, той стана студен и неспокоен.
Няма да ти разказвам цялата история за грабежите на корабните мъже, тези яростни смъртни от другата страна на морето. Ти имаше някакво предизвестие за идването им преди да тръгнеш. Някои биха казали, че точно тези римърсгардци нанесоха най-тежкия удар срещу нас; понеже те разрушиха Асу’а, нашия велик дом, и тези от нас, които оцеляха, бяха прокудени в изгнание. Някои биха казали, че римърсгардците са нашите най-големи врагове, но други може и да кажат, че най-ужасната ни рана дойде, когато брат ти Инелуки вдигна ръка срещу баща ти, Ию’унигато — твоя баща, моя съпруг — и го посече в голямата зала на Асу’а.
Трети пък биха казали, че нашата сянка първо е израсла в дълбините на времето, във Вениха До’сае, Изгубената градина, и че сме я донесли с нас в сърцата си. Биха казали, че дори и онези, които са родени тук, в нашата нова земя — като теб, сине мой — са дошли на света, когато тази сянка вече е цапала най-съкровената ви природа, така че никъде не е имало нищо невинно, откакто светът е бил млад.
И това е проблемът със сенките, Хакатри. На пръв поглед те изглеждат много прости — въпрос само на нещо, което стои на пътя на светлината. Но онова, което е засенчено от едната страна, може от някой друг ъгъл да изглежда като блестящо отражение. Онова, което в покрито със сянка днес, може да умре от силната светлина утре и светът би станал по-малък след изчезването му. Не всичко, което процъфтява в сенките, е лошо, сине мой…“
„Бокалът на Пелипа“… „Бокалът на Пелипа“…
На Тиамак му бе трудно да мисли. Разсеяно повтори името още няколко пъти, като за миг забрави какво означаваше, а после осъзна, че се вглежда в една люлееща се табела, на която имаше нарисуван златен бокал. Замаяно присви очи за няколко секунди — не можеше да си спомни точно как се бе озовал тук, а после започна да се оглежда за място, където да завърже лодката си.
Табелата висеше над вратата на голяма, но доста посредствена на външен вид гостоприемница в една затънтена част на квартала със складовете. Разнебитената постройка като че ли бе увиснала между две по-големи сгради, като пияница с по един приятел от всяка страна. Цяла армада плоскодънни лодки се клатушкаше в канала отдолу — бяха завързани за грубия пристан или направо за коловете, които държаха сградата и мърлявите й другари над водата. Гостоприемницата бе изненадващо тиха, като че ли и посетителите, и прислужниците спяха.